Великите мислители винаги са знаели, че времето трябва да е измерение с присъщите за всяко измерение възможности за движение по него. Но живите организми не могат да понесат парадокса, Албърт. Несъответствията в причината и следствието се оказват токсични. Как е възможно съзидателният гений на еволюцията да извърши бавното си чудо — постепенно да нареди простите химически съединения в носещи душа същества — без огромен брой опити? „Истинският“ свят се нуждае от постоянство и безброй опити и грешки, за да може естествената селекция да си свърши работата и да превърне хаоса в ред.
Това е отговорът на Загадката на Болката.
Значи не трябва да разтягаме прекалено много тъканта на времето, Албърт! А само да го изкривяваме тук-там, за да се придвижваме спирално назад и напред и да помагаме да създадем самите себе си.
Объркан ли си? Няма да бъдеш, когато направим първата си малка стъпка назад… преди почти седмица… към понеделник вечерта.
Не, не, не се опитвай да се ориентираш с нормалните термини. Следвай влеченията.
Ето! Последвай тази следа от самодоволство, смесена е четвърт част инат, малко преувеличена самоувереност и искрица на романтичен комарджия. Проследи я и ще откриеш зеления дубъл, който беше онази вечер, наранен и дързък, докато прекосяваше площада „Одеон“, тормозен от отегчените смотаняци и преследван от гневните жълтури на Бета, които те обстрелваха с камъни.
Не се опитвай да си спомняш. Предугаждай! От тази равнина е много по-лесно.
Скоро ще разбереш необходимостта. Зеленият трябва да оцелее, но трябва да го направи сам.
Достатъчна е съвсем слаба намеса. Достатъчна, за да преобърне малко вероятностите. Нещо минимално, което лесно може да се пропусне.
Да, давай. Експериментирай. Скоро, в критичния момент, ще решиш да се пресегнеш и да побутнеш ума на ей онзи келнер, поднасящ вечерята в ресторанта до вълнолома. Непохватността му ще отклони вниманието в решителния момент…
… но внимавай! Защото всяко побутване предизвиква вълнички, както ще видиш. Нещо в начина, по който летят тези чинии…
По-късно това ще заинтересува един от подозрителните ти аз-ове. Ще се вълнува от това, сякаш го боли зъб. Както ти казах, умните животни се нервират от парадокса.
При всичките си блестящи качества и недостатъци, Йосил Махарал си представи, че суровият материал на душевното пространство ще бъде за него като проста глина, която да меси и моделира както си иска. Но ще видиш — то е много по-фино, отколкото си е представял горкият Йосил.
Следващата спирка ще ти се стори още по-странна. Пропускаме един ден напред до момента на пътя в пустинята, далеч от града, когато някой вдига някакво обемисто оръжие и се готви да стреля по пътуващите в приближаващата кола. Да, сребърният дубъл носи душевния отпечатък на Енеас Каолин. Обърни също така внимание на парливата миризма на ужас. Нищо от ставащото не му харесва.
Но не се намесвай прекалено дълбоко! Забрави за разните досадни въпроси като кой или защо, какво или къде. Забрави мотивите и престъпленията. Остави ги на някой детектив от реалния свят.
Това вече не е твоя работа.
Ето какво предвиждам, че ще направиш. Ще гледаш как се развива засадата.
Виж и оцени дивото бозайническо изящество на истАлбърт, когато отклонява автомобила в опит да избегне сблъсъка… след това как натиска газта, когато вижда платинения да се прицелва… и стреля! Ах, всичко това се случи преди дни в линейното време, но все пак всичко изглежда толкова ярко.
Можеш ли да предвидиш какво става после?
Скоро ще откриеш, че всички лежат в безсъзнание под звездите над пустинята. Албърт и Риту са зашеметени в купето на волвото и няма да забележат как поемаш контрол над един малък фрагмент от дубКаолин, висящ от прозореца на колата. Ще използваш останката, ще се пресегнеш вътре към кормилото на колата…
… и да, ще я откараш до тясната клисура, скрита от всички онези очи, които могат да се загрижат и да извикат прекалено бързо за помощ.
На път си да се разсееш.
Някаква информация все още прониква през органичните очи на истАлбърт в мозъка му и връща вниманието му отново към петъчната сутрин в подземната лаборатория. Ще се запиташ например какво става с великото откритие на Йосил Махарал? Чия личност побеждава? Ще стреля ли брациерът както е предвидено, извисявайки се едновременно над реалната и духовната равнина?