„Това беше лесната част.“
Намирах се на половината път от платформата на копира и виждах светещия зелен бутон СТАРТ. Можех да го достигна съвсем лесно, но бе безполезен, докато главата ми не стигне до пипалцата на перцептрона. Все пак го натиснах, нареждайки на машината да започне да подготвя заготовката. Ако успеех, щях да си спестя няколко секунди. Машината забръмча.
„Сега вече става сложно.“
За щастие, столът имаше облегалки… всъщност два пъти повече от ръцете ми. С тяхна помощ се наместих до кошчето и завлачих тялото си срещу него, докато единственият ми разкапващ се крайник буташе. След това трябваше да се протегна още по-високо, до самия копир, и да намеря къде да се закрепя. И когато се набрах отново, два от пръстите ми се счупиха, минаха покрай оцелялото ми око, пръскайки течност, и се пльоснаха на пода.
Този път цепнатините по ръката ми напомняха на пропасти и изпускаха течности с цвят на магма. Чудно ми беше кой ще победи — стопяването или изпичането, както стана с онзи мой крак, който хвърлих по ракетната установка. Представете си, че се изпека на място! Ама че скулптура ще се получи. Би могла да се нарича „Етюд за ината“ — протягаща се и гримасничеща, мъчеща се да влачи безполезното си тяло…
„Точно така — помислих си, благодарен, на вдъхновението — отърви се от ненужната тежест!“
Почти без да мисля, приложих урока, който бях научил горе, и издърпах себе си навътре и по-далеч от отдалечените части. Цялата долна половина на туловището ми вече не ми трябваше — така че да се маха! Събери оставащите ензими. Прати ги нагоре за последното напъване на ръката.
Почувствах как онова, което бе останало от корема ми, се разпадна. Тежестта ми внезапно намаля, ръката ми се напрегна… и се счупи в рамото.
Мисля, че никога няма да мога да опиша какво е да си само една разнебитена глава и горна половина от гръден кош и да си достатъчно високо, за да погледнеш надолу към бялата повърхност, където бе трябвало удобно да се настани оригиналът и небрежно да заповядва на послушната машина да направи евтините дубликати — идеалната работническа класа, която не се бунтува и винаги знае какво да прави.
Колко лесно изглеждаше по принцип!
По време на полета си мислех: „Да приемем, че кацна благополучно; ще успея ли да наглася главата си между пипалата само с помощта на брадичката и рамото си?“
Това автоматично ли щеше да задейства впечатването, след като вече бях натиснал бутона? Ако не, как да го натисна отново? Проблеми, проблеми… И знаете ли какво? Щях да намеря решения и на тях. Сигурен съм. Стига само проклетата траектория да ме отнесеше там, където искам.
Но, подобно на Мойсей, успях да зърна обетованата земя само отдалеч. Главата ми пропусна платформата със съвсем малко, рикошира от ръба на копира, отлетя към кошчето и го бутна от стола на земята. Този път с отвора нагоре.
И сякаш това не бе достатъчно — онова, което се случи после, си беше жива подигравка.
Търкулнах се по седалката, олюлях се за секунда на ръба и паднах, за да се приземя (достатъчно точно, като се има предвид цялата проклета седмица) в съд, върху който пишеше БОКЛУК.
70. Моето предназначение е душа
Добре ли ще е сега, след като брациерният лъч стреля?
Ама че гледка.
Титаничната Постоянна вълна порази глинените огледала и запрати махалото — заедно с дубЙосил — дълбоко в каменния таван. Но въпреки това останалите присъстващи бяха засегнати съвсем леко. Защото могъщата вълна моментално се обърна по ос, която се намира под прав ъгъл спрямо всички измерения, и изчезна в посока, която не би могла да се проследи от никое око.
С изключение на истАлбърт, който обръща глава, сякаш за да проследи заминаването й. На лицето му е изписана усмивка — толкова загадъчна, толкова разбираща, че Риту и нейният брат близнак се заковават на място. В един момент се бяха втурнали срещу него, готови за удар, в следващия просто отпуснаха ръцете си, отстъпиха назад и зяпнаха.
Да, „котвата“ е все още завързана, със съвсем тънка нишка.
Ще я последваме ли?
Отначало, когато гениалният и измъчен Йосил Махарал все още си мислеше, че е в състояние да проектира и контролира всичко, първата цел на лъча бе най-близкият град. Къде другаде можеха да се намерят толкова много пламъчета-души на едно място, струпани като спретната нива, чиито посеви растат до оставената на угар прерия? Именно градът изглеждаше подходящо място за събиране на сили за предприемането на следващата стъпка.