Дългите пръсти с цвета на дълбокия космос посегнаха да ощипят сивата ми кожа.
— Ще взема всички мерки подобно нещо да не се случи — обещах му аз, като се отдръпнах и избегнах погледа на черните му очи. Сякаш да лъжеш самия себе си, особено когато си изправен срещу себе си.
— Гледай да го направиш — промърмори абаносовият. — От мен би излязъл отвратителен призрак.
На път за дома на Махарал изключих свръхпредпазливия автопилот на волвото и карах ръчно. Провирането през трафика ми помогна да отпусна нервите си… макар че някои зелени пешеходци доста свирепо ме ругаеха, докато минавах покрай тях. Вярно, мога да карам и по-добре. Вината е в маскировката — въздейства ми подсъзнателно. Или може би новините.
„… неотдавнашният обрат във военните действия и понесените тежки загуби принудиха ТЕЗ-САЩ да отстъпят и силите им бяха притиснати с гръб към Кордилиерас дел Муерте. Въпреки че позициите изглеждат много удобни за дефанзивни тактики, букмейкърите вече започнаха да правят предварителни облози за крайния резултат, приемайки, че битката е вече изгубена.
Ако това се окаже вярно и ако спорните айсберги попаднат у Индонезия, поражението ще разколебае сериозно плана на президента Биксън за задържане на Югозападната екотоксична водна пара.
Изправени пред неочакваната враждебна реакция на гласоподавателите, свързана с ЮЗЕТВП, лидерите на конгреса вече започнаха да събират електронни подписи под петиция с искане Биксън да сключи примирие и да сложи край на загубите на ТЕЗ преди армията й да бъде разгромена напълно.
Голем-говорителят на Стъкления дом обаче отхвърли подобна идея и продължи да твърди, че единствената надежда си остава в победата. «Всичко или нищо — заяви Биксъновият дубъл. Когато се стигне до решаването на проблема с ЮЗЕТВП, половин айсберг ще бъде все едно нищо.»“
Изругах и наредих на радиото да млъкне. После поисках от Нел да ми предостави кратки бележки за миналото на Йосил Махарал.
Въпреки че разполагаше с цели дванадесет часа, тя не бе успяла да открие кой, знае какво за детството му преди да пристигне тук като беглец от една от онези гадни малки етнически войни, които така често се водят в Южна Азия от началото на столетието.
Осиновено от далечни роднини, срамежливото момче показало забележителни резултати в училище и проявявало слаб интерес към обществените дела. По-късно, като многообещаващ млад учен, Йосил загърбил модните, но обречени кибер– и нанотехнологични увлечения и специализирал в почти девствената тогава област на неврокерамиката. След като Джефти Анонас успял да разгадае тайната на Постоянната вълна на душата (много по-сложна от всеки геном), Махарал се присъединил към една начинаеща компания начело с най-големия вайс на нашето време — Енеас Каолин.
Никога не е сключвал брак. Смесването на генетичния материал и съглашението за отглеждане с майката на Риту отначало било свързано с множество заплетени подробности, които в един момент включвали хомосексуална двойка, банка, която да управлява активите, както и някакъв лишен от наследство братовчед. Но всички тези подробности и полуродители отшумели няколко години преди майката да загине във вертолетна катастрофа, когато Риту била на дванадесет години.
„Ужас. А сега и таткото ритнал камбаната. Животът е гаден. Горкото дете.“
Почувствах се малко виновен заради настояването ми да предприеме това пътуване. Но имах някакво предчувствие относно тази хижа и помощта на Риту можеше да се окаже жизненоважна. А пък и ако сивото й копие решеше, че пътуването е толкова травмиращо, истРиту може просто да изхвърли главата му, без да сваля спомените. Няма спомени — няма гадости.
Прадедите ни, които са страдали много повече от нас, никога не са имали подобна възможност.
Черна лимузина-всъдеход чакаше на адреса, който ми бе дала Риту. Пратих снимка на номерата на Нел, която отговори, че автомобилът е собственост на „Универсални пещи“.
„Така значи. Много мило от страна на Каолин да й отпусне кода. Но пък, от друга страна, не се случва всеки ден да загубиш близък приятел, а асистентката ти — баща си.“
Паркирах очуканото волво зад лъскавото юго и тръгнах към къщата — по-голяма от обичайното, с малък двор, покрит с наклонени панели, хващащи всеки слънчев лъч, тъмни плочи за фотоволтова енергия и зелени за капково обработване на отпадъчните води. Проблясващите канализационни клетки бяха достатъчно на брой, за да обслужват цяло семейство, но само по няколко от тях имаше култури от водорасли. Всъщност повечето изглеждаха съвсем неизползвани.