Той се обърна, произнесе командата и стаята се изпълни със светлина. Значи Махарал явно бе дал право на достъп на шефа си. Или…
Почувствах още едно смътно подозрение в онази част на мозъка си, където държа окован онзи ненормален, но съзидателен звяр — параноята. Без да изпускам дубъла от очи, се обърнах към витрината, докато пращах кодирано съобщение с почукване по зъбите си.
„Нел. Провери дали наистина Каолин е пратил този дубъл. Потвърди легитимността му.“
С проблясък в лявото ми око Нел съобщи, че е приела нареждането. Но дори с приоритета ми на истински човек запитването щеше да отнеме време, през което щях да се чудя за възможностите.
Доктор Махарал е бил експерт в технологията на дублирането и надарен аматьор в областта на маскирането. Освен това, изглежда, не бе обръщал внимание на такива дребни неудобства като закона. С положението си в „Универсални пещи“ той бе имал достъп до всички видове образци… може би включително и до този на Енеас Каолин.
В такъв случай възможно ли бе този платинен да е друг призрак на Махарал, маскиран като вайса?
Но това беше безсмислено. Трупът на истМахарал беше студен вече почти цял ден, а платиненият изглеждаше много по-нов. Нямаше начин да е маскирано татково на Риту.
„Добре де, но и въображението също не е задължително да е смислено — помислих си. — Нито пък параноята. Тя е просто куче, което лае в нощта… до деня, в който се оказва права.“
Имаше един прост начин да се провери самоличността на платинения. Като истински човек, бих могъл да изискам идентификатора му… но с цената да разкрия собствената си маскировка. Отхвърлих тази възможност. Нел и бездруго скоро щеше да отговори. Така че насочих вниманието си към дома на Махарал.
Кабинетът носеше следи от неотдавнашно аматьорско претърсване. Краката на масата бяха изместени настрани от старите отпечатъци на килима. Книгите и филмите лежаха разбъркани по лавиците и по следите от пръсти по праха личеше, че някой ги е местил — вероятно в търсене на тайници.
Един-единствен поглед към лазерните фолиа ми каза много неща. Те бяха почти недокоснати. Значи Каолин не бе търсил откраднати данни или софтуер.
Тогава какво?
И защо се бе опитал да търси лично? Имаше си секретари. Можеше да наеме специалисти следотърсачи и дори някой свободен полицейски патрул.
Отначало си помислих, че проблемът би могъл да е Риту, която би се възпротивила на шефа си и би му отказала достъп до дома на баща си. Това можеше да обясни тайното му прокрадване тук — в опит да намери нещо, без тя да разбере — което предполагаше, че има някаква причина Риту да бъде държана в неведение.
Само че реакцията й само преди малко, когато ни разреши да влезем и да огледаме наоколо, изобщо не се връзваше с идеята за търкания между Каолин и дъщерята на Махарал. Или поне не за явни недоразумения.
Погледнах и видях, че си е възвърнал прочутото си сфинксово спокойствие. Тъмните му очи ме следяха — може би все още бе раздразнен, че съм го открил тук. Но все пак, изглежда, се мъчеше да извлече максимум от ситуацията. Наглеждането на работата на наемен специалист си беше точно в стихията му.
Имаше снимки — както по стените на кабинета, така и в помещението от другата страна. Част от тях изобразяваха Йосил в компанията на хора, които не познавах — използвах архаичния си, но все още работещ очен имплант, за да пратя на Нел ирисови снимки на някои от тях за идентификация. Но повечето показваха младата Риту по време на различни събития като дипломирането й, участие в състезание по плуване, езда и други подобни.
Може би трябваше да огледам мястото по-обстойно — една химическа проверка за наличието на съединения от Международния списък на забранените вещества щеше да отнеме само минута-две с добър скенер. Но с каквото и да се бе занимавал Махарал, едва ли би оставил толкова очевидни следи.
Рутинният разрез, би показал повече неща. Минавах от стая на стая и отварях шкафове и барчета, като спирах погледа си върху всеки детайл достатъчно дълго, за да направя пълна серия снимки, които препращах на Нел за по-нататъшен анализ. Не й трябваха цветове, а само различни гледни точки през: половин сантиметър. Използваше техники за проучване, които би разбрал и Джордж Вашингтон. Всяка скрита ниша или тайник щеше да излезе наяве при крайния резултат.
Лицето на Каолин изразяваше одобрение на действията ми. Но все пак, щом бе искал точно този вид работа, защо не беше наел цял екип специалисти?
Може би въпросът бе толкова деликатен, че можеше да се довери единствено на собствените си дубликати.