Ако бе така, присъствието ми тук би могло да бъде причина за смесени чувства. Бях престанал да работя за Каолин, когато смазаното тяло на Йосил Махарал бе открито в катастрофиралата кола — когато случаят се превърна от предполагаемо отвличане на ценен служител в смътните подозрения на дъщеря му за убийство.
Записах си наум да попитам Риту за отношенията на баща й с шефа на УП. Ако наистина ставаше дума за убийство, можех лесно да измисля сценарии, според които вайсът щеше да оглавява списъка на заподозрените.
„Да вземем случилото се с призрака на Махарал и с моя сив преди няколко часа. Възможно ли е Каолин да се е погрижил да изчезнат безследно в имението му? Може би сивият е стигнал опасно близко до някаква ужасна истина. Може би призракът е имал основателни причини да поиска да избяга.“
Скоро претърсването на първия етаж бе приключено. Предварителният анализ на Нел не показваше наличието на скрити помещения. Но тя бе забелязала една аномалия.
Две от фотографиите липсваха. Когато дойдох, те висяха в началото на стълбището. А сега домашният ми компютър твърдеше, че са изчезнали! Сенките им все още личаха в инфрачервения спектър — стените там бяха малко по-студени.
Обърнах се да потърся вайс Каолин… и го видях да излиза от тоалетната. Зад него се чуваше шум от течаща вода. Току-що бе изхвърлил нещо! Платиненият дубъл отвърна на погледа ми с най-невинно изражение. Тихо изругах.
Ако бях дошъл като абаносов специалист, специално настроен за претърсване, щях да го следя, та дори за целта да трябваше да поставя око и на гърба си. Но вече нямаше какво да направя. Разпитването на Каолин само щеше да го накара да се затвори, без да обясни липсващите фотографии.
По-добре да изчакам, реших аз. Нека си помисли, че не съм забелязал нищо. Може би по-късно ще попитам Риту за снимките.
Отидох при волвото, отворих багажника и извадих барабана със сеизмичните резонатори. Струпах оборудването на стълбите и разположих детекторите около цялата къща. След малко щях да зная дали има тайни подземни помещения. Малко вероятно, но все пак трябва да се провери.
Докато чаках данните, огледах рециклатора зад къщата. Имаше отделни секции за метал, пластмаса, растителни останки и електроника. Включително и за глина. Контейнерите би трябвало да са празни, тъй като Йосил Махарал бе прекарал последните няколко седмици извън дома си. Но детекторите ми показаха наличието на маса в отделението за големи. Достатъчна за един дубъл.
Отворих капака и видях само една неясна сива фигура, която бързо се разпадна на кал под въздействието на свежия въздух.
Обонянието е много важно сетиво. Изпаренията, издигащи се от разпадналата се маса, ми казваха, много. „Умрях доста преди крайния ми срок… и преди не повече от час.“ Колкото се може по-бързо бръкнах вътре и затърсих там, където се бе намирал черепът. Най-накрая успях да открия малък твърд предмет. Идентификационният имплант. По-късно щях да го огледам насаме и да видя дали ще ми даде някаква следа… или просто съседите са изхвърлили свой дубъл в контейнера на Махарал, за да избегнат допълнителното облагане.
Избърсах ръцете си и се върнах при сеизмичните датчици. Както и предполагах, не показваха никакви тайни помещения. Не зная защо толкова се паля. Може би романтичният ми дух продължава да ме кара да търся катакомбите на Острова на съкровищата, нещо повече от образите на градските камери, да преследвам крадци на авторски права и кръшкащи половинки. Такава е поне диагнозата на Клара. Някъде дълбоко вътре в Албърт Морис се таи душата на Том Сойер.
При мисълта за Клара и за посоката, в която скоро щях да потегля, сърцето ми заби по-бързо. Може би след продължителната работа в пустинята и след като срокът на дубъла на Риту изтечеше, щях да мога да се отбия до бойното поле и да я изненадам…
Изведнъж почувствах промяната. Нещо липсваше. Нечие присъствие, подобно на сянка, бе изчезнало.
Мълчаливото, дебнещо присъствие на дубЕнеас Каолин.
Потърсих с очи лимузината, но мястото, където бе спряла, сега пустееше.
Може би големът си бе тръгнал, за да избегне срещата със сивото копие на Риту, което в момента слизаше надолу по стълбите. Но в това нямаше никакъв смисъл, не е ли тъй?
Нищо нямаше смисъл.
След малко сивият дубъл на Риту се появи пред къщата с малък куфар в ръка и заключи вратата.
— Готова съм — обяви тя с малко сдържан, макар и не точно враждебен тон. Ако при нея имаше някоя черта на характера, която се прехвърляше от оригинала на копието, това бе усещането за напрежение, което бях доловил по-рано. Острата нотка, която държеше на разстояние околните и същевременно подчертаваше строгата й красота.