Дали това е била причината да бъда нападнат от онзи главорез-гладиатор в клуба? Да няма съвпадение, а всичко да е било уредено предварително… така че да мога да приема празния интервал по време на „поправката“, когато всъщност…
Втора проклета буболечка кръжи пред мен и като истинско камикадзе се понася към лицето ми!
Втори прилив на енергия и тя е размазана в ръката ми. Не мога да позволя някакви си буболечки да ме разконцентрират. Трябва да намеря начин да проверя безумните си подозрения.
Скачам от движещата се лента и тичам покрай конвейер, носещ най-разнообразни прясно омесени производствени дубъли. Длъгнести миячи на прозорци, дългоръки берачи на плодове, гладки морски фермери и яки строителни работници, направени за работи, за които автоматизацията е прекалено трудна или скъпа, безжизнени като кукли, лишени от човешки дух, който да ги приведе в движение. Може би ще намеря онова, което търся, точно пред мен, на мястото, където специализираните заготовки се поставят в пашкули от КерамОпаковки, готови за изпращане.
Ето там! До конвейера стои работник в УП оранжево и наблюдава видеостена, покрита с примигващи символи. На широкия му гръб е отпечатана емблема с надпис качествен контрол. Крача към него с широка дружелюбна усмивка, като междувременно смачквам поредното досадно насекомо. (Дали са се навъдили само тук?)
— Здравейте!
— Да, сър? — обръща се към мен той. Объркан е. Малкото сиви, които слизат тук, носят значките на УП.
— Мисля, че се изгубих. Това ли е изследователският отдел?
Смях.
— Наистина сте се изгубили! За щастие, ще трябва просто да вземете другия ескалатор и…
— Ама че готина диагностична станция си имате — прекъсвам го, като се опитвам да изглеждам колкото се може по-небрежен. — Може ли да я използвам за малко върху себе си?
Объркването се сменя с предпазливост.
— Но тя е за служебно ползване.
— Хайде стига. Няма да струва нищо друго освен малко електричество.
Изкуствените му вежди се свиват.
— Използвам я, когато системата отчете дефектна заготовка.
— Често ли се случва? — Пропъждам поредната нахална мушица и забелязвам, че бръмчащите създания не се навъртат около оранжевия работник.
— Около веднъж на всеки час, но…
— Ще отнеме само минута. Хайде. Ще кажа добра дума за теб горе.
Извод? Аз съм ВИП посетител. Прояви малко любезност към мен и ще добавя малко червени точки в досието ти. И за себе си за умелите дребни лъжи.
— Ами, добре… — предава се той. — Използвали ли сте някога Екзаминатор тип осем? По-добре аз да го управлявам. Застанете ей там. Какво търсим?
Заставам до флуоресцентния екран, повдигам туниката си и показвам огромния белег. Той зяпва.
— Ама че работа. — Любопитството взима връх и техникът започва да подготвя скенера си. Едва сега си позволявам вниманието ми да бъде отвлечено от две от проклетите насекоми.
„Какво са те, по дяволите, и защо непрекъснато се навъртат около мен?“
С необичайна координация те се стрелкат към очите ми. Дясната ми ръка хваща едната мушица, но другата избягва удара, завърта се и влиза право в ухото ми!
По дяволите, боли! Забива се все по-навътре!
— Дайте ми няколко секунди — казва оранжевият техник, докато настройва контролерите си. — Свикнал съм да проверявам само празни заготовки. Ще трябва да елиминирам смущенията от впечатаното душевно поле.
Пляскам ухото си… и замирам, когато внезапно в главата ми се разнася глас, отекващ като гласа на някой разбуден бог.
— Здрасти, Албърт. Спокойно. Аз съм. Пал.
— П-Пал?
Смаян, аз свалям ръката си. Може ли буболечката да ме чува, когато говоря на глас?
— Какво…
— Здравата си нагазил в лайната, приятел. Но знаем къде си. В момента вървя към теб заедно с един от зелените ти. Ще те измъкнем от тая каша.
— Каква каша? — не разбирам аз. — И ще ми кажеш ли изобщо какво става?
— Ще ти обясня съвсем кратко. Просто не прави нищо!
Техникът вдига поглед от станцията си.
— Казахте ли нещо? Почти съм готов.