— След малко ще ми направят диагностично сканиране — казвам на буболечката в ухото ми. — Един от техниците в производствения…
— Недей! — изревава гласът на Пал, — Каквото и да са напъхали в теб, то може да е настроено да се включи, когато минаваш през скенер.
— Но аз вече минах през един на влизане…
— Тогава вторият скенер може да служи като сигнал за задействане.
Изведнъж разбирам. Ако Джинийн и Ирена са поставили нещо в мен, щяха да увеличат размера на пораженията, като забавят задействането му — с помощта на часовников механизъм или чрез включването му, когато мина през втори скенер някъде дълбоко вътре… да кажем, когато влизам в изследователския отдел, което за малко не направих само преди няколко минути.
— Спри! — крещя аз, а техникът натиска копчето.
… събитията… се развиват много бързо…
… използвай прилив на енергия… измени субективното време… замени продължителност на живот за бързо мислене.
Мятам се настрани от лъча, но зная, че е прекалено късно. Сигналът на скенера ме засяга. Безжизнената маса в мен реагира. Приготвям се за експлозията.
— Прав сте! — казва техникът. — Наистина има нещо вътре, но… хей, къде хукнахте?
Тичам. Прилив на енергия за чисто действие.
Не е обикновена бомба, в противен случай досега да съм се превърнал в милиони горящи късчета. Но нещо кипи вътре в мен и това изобщо не ми харесва.
Буболечката на Пал се гърчи в ухото ми.
— Към товарителните рампи! — крещи тя. — Ще те чакаме там.
Зад огромните машини, които опаковат празните заготовки в техните пашкули, виждам фарове на камиони, движещи се в падащата нощ. Представям си хълма-мравуняк на УП и си позволявам искрица надежда… Ако успея да изляза навреме навън, това ще осуети ли плана на маестрата? Експлозиите на открито причиняват по-малки щети.
Но това не е бомба. Усещам изгаряща жега. Скенерът е активирал верига сложни химични реакции. Програмиран синтез, може би произвеждащ специално подготвен нанопаразит или прион-разрушител. Излизането навън може да пощади УП, само за да изложи целия град на смъртна опасност!
Пал изкрещява в ухото ми да завия наляво. Завивам.
Усещам камерите по стените и записващите им очи. Нямам време да спра и да изкрещя, че съм невинен — „Не знаех!“. Сега единствено действието може да говори за Албърт Морис. За да не позволя той да попадне в затвора, аз напрягам всичките си сили.
Пред мен са товарителните рампи. Опаковани заготовки се плъзват в пневматичните тръби и с всмукващ звук потеглят към милионите клиенти. Огромни подемни вилки с пуфтене товарят по-големите модели в камиони.
— Насам!
Викът отеква едновременно в ухото ми и през рампата. Виждам своя боядисана в УП оранжево версия — носи някакво подобно на невестулка същество на рамото си. И двамата дубъли са с рани от неотдавнашна схватка. Някои още димят.
— Радваме се да те видим! — изкрещява четирикракият мини-Пал. — Трябваше да си пробием път с бой през едни гадни… Хей!
Нямаме време за спиране и сверяване на данните. Докато тичаме, двамата с другото ми аз се споглеждаме за част от секундата и разпознавам сутрешния зелен. Изглежда, днес си е намерил по-интересна работа от чистенето на тоалетни. Радвам се за теб, Зелчо.
Кипенето във вътрешностите ми доближава някаква своя връхна точка и докарва грубите ми голем-органи до химична лудост. Някакъв ад ще се отприщи всеки миг. Ще ми трябва нещо масивно, за да го задържа.
Дали да не скоча в пакетиращата машина? Не. Въздушният гел няма да свърши работа.
Избирам намиращия се недалеч самотоварач, който с ръмжене изгаря допълнителна доза гориво, докато стоварва поредния пакет в камиона. Диплодоковата му глава се обръща към мен. Донякъде напомня на човека, който го е впечатал.
— Искаш ли нещо? — разнася се гласът му, докато се втурвам между краката му. — Хей, приятел, какво…
Под опашката му ауспухът изпуска високооктанови пари, треперещ влажен ензимен метеоризъм от натовареното с тежка работа глинено тяло. Игнорирам всичките си инстинкти и пъхам и двете си ръце между устните от псевдоплът, разтварям отделителния сфинктер, за да…
… за да се покатеря вътре в него.
Самотоварачът надава крясък. Съчувствам му, но се държа здраво, докато той скача и се мята, опитвайки се да ме разкара от най-гадното място, на което съм попадал.