„Тоест, най-гадното място, за което зная. Някои от другите ми дубъли може да са виждали и по-лоши неща. Онези, които така и не се прибираха вкъщи… макар че се съмнявам.“
Провирам се още по-навътре и се моля вграденото ми записващо устройство да оцелее. Може би този последен акт на саможертва ще снеме обвиненията от Албърт. „Добре че няма да прехвърли нито спомен от всичко това.“
Нещастният самотоварач се гърчи. Вълни задушлив газ се опитват да ме изхвърлят навън. Но не се предавам и с всички сили сграбчвам всичко, което може да ме задържи. Един гърч кулминира в разкъсваща агония и дясното ми стъпало изчезва! Откъснато от обезумелия голем.
Не мога да го виня, но болката само ме кара да продължа още по-навътре, като задържам дъха си срещу вонята и изцеждам и последните си капки от аварийната elan, за да се покатеря в стесняващата се клоака и да стигна до самия й център.
А същевременно самият аз бивам изяждан отвътре. Използван съм като суровина за някаква ужасна реакция и избухливото съдържание на корема ми всеки момент ще изригне.
Дали съм достатъчно дълбоко? Ще успее ли огромното глинено тяло да задържи каквото там има в мен?
„Господи, какъв ден са…“
20. Прекалено много реалност
Предградията.
Господи, каква пустош.
На половин час от дома на Риту Махарал по източната магистрала на път към пустинята ни засече залавящ лъч, който подчини двигателя на волвото и ни накара да пъплим с „максимално ефективна“ скорост през най-натоварените зони на града. Непрекъснато ни задминаваха велосипедисти — компютрите дават по-висок приоритет на мускулите на истинските хора за сметка на някакви си дубъли в автомобил.
Около нас и под нас се простираха предградията, всяко от тях крещящо ярко с разнообразните си архитектурни стилове — от безвкусни натруфени замъци до кича на двадесети век. Състезанията между отделните махали помагат на хората от двете поколения на висока безработица да се разсеят, така че местните и техните дубъли се мъчат като луди да създадат най-разточителните и показни сгради, като често наблягат на някаква етническа тема — гордост от принадлежността към някаква имигрантска общност, отдавна потънала и разтворила се във всеобщата културна чорба.
Глобализацията не сложи край на културното разнообразие, но превърна етническата принадлежност в поредното хоби. В друг начин хората да откриват в себе си нещо значимо и ценно във време, а работа могат да си намерят само наистина талантливите. Всеки знае, че това е фалшиво, също като сигурната минимална заплата. Но пък за сметка на това побеждава алтернативите — отегчението, бедността и истинските войни.
Почувствах облекчение, когато най-сетне минахме през последния зелен пояс около града и се гмурнахме в естествения сух въздух на извънградския район. Сивият дубъл на Риту не говореше много. Сигурно е била в скапано настроение, когато е впечатвала. Не беше учудващо — та тялото на баща й още дори не бе успяло да изстине. А и идеята за това пътуване не беше нейна.
Попитах я за Енеас Каолин, колкото да поддържам някакъв разговор.
Риту познавала магната още откакто баща й се присъединил към „Универсални пещи“ преди двадесет и шест години. Като малка го виждала често, докато накрая не се изолирал — един от първите аристократи-отшелници, които, престанал и да се срещат с другите хора лично. Дори и най-близките му приятели не го били виждали в плът вече цяло десетилетие. Не че на повечето им правело впечатление. Какво значение има? Вайсът все така спазвал времето на уговорените срещи, присъствал на партита, дори играел голф. А платинените му дубъли били толкова добри, сякаш бил самият той.
Риту явно също използваше положението си в УП, за да се сдобива с висококачествени заготовки. Дори и на слабата светлина си личеше, че сивото й копие е гъвкаво, реалистично и с много добра текстура. Е, в края на краищата аз я помолих да прати първокачествен модел, който да ми помогне в разследването.
— Не съм сигурна за кои точно става дума — отговори тя, когато я запитах за липсващите снимки в дома на баща й — същите, които дубълът на Каолин бе откраднал от стената. Риту сви рамене. — Знаеш как става. Познатите вещи просто се превръщат в част от общия фон.
— И въпреки това ще съм ти благодарен, ако успееш да си спомниш.