— Мамка му! — изругах, превключих на втора и натиснах газта до дупка. Инстинктът ме караше да извия волана и да побягна с всички сили далеч от оръжието. Но предният мозък на Албърт разбираше по-добре от тия работи.
Клара ми го бе обяснила отдавна. Основен военен принцип.
„Понякога единственият ти шанс е да изкрещиш с всички сили и да се хвърлиш напред. И да се надяваш на най-доброто.“
Доста убедително. Тактиката определено изненада нападателя ми, който отскочи и се блъсна в колата си преди да се окопити и отново да се опита да се прицели. Крещях с цяло гърло и продължавах да натискам газта до дупка. Двигателят на волвото ревеше.
За част от секундата, сред блясъка на фаровете на двете коли, разбрах едновременно няколко неща.
Мили боже, Енеас Каолин!
И: Ще успее да стреля преди да стигна до него.
И: Няма значение какво му е оръжието, поне ще имам удоволствието да направя противния му глинен задник на керамични парчетии.
Това не ме накара да се почувствам по-добре, когато яростното огнено кълбо излетя от пушката на Каолин и разби колата ми на трески. Болката не закъсня.
Но все пак успях да видя през ослепителния блясък как платиненият дубъл вдига ръце в последен израз на спонтанно отчаяние.
Втора част
Спомни, че си ме изработил като глина, та на прах ли ще ме обърнеш?
21. Двуличие
Първата ми мисъл, когато идвам на себе си, не е за тясната тръба, в която са ме затворили. Бил съм издебван от засада, хващан в капан, затварян в кутии и опакован толкова много пъти, че вече почти не обръщам внимание. Не, първата ми мисъл е: „Не би трябвало да спя“. В края на краищата аз съм дубъл. Когато ензимният ти часовник тиктака непрекъснато, няма време за фриволности.
След това нахлуват спомените…
Бързам покрай разнебитена ограда в старомоден крайградски анклав, построен за прислужниците на Енеас Каолин. Чудя се — накъде бърза призракът на Махарал? Защо последният голем на изобретателя се мъчи да избяга, вместо да помогне за изясняването на убийството на създателя си?
Бързам да прехвърля оградата, само за да открия…
ДубМахарал! Сивият стои срещу мен, усмихва се, вдигнал някакво оръжие…
Споменът е стряскащ. Нещо по-лошо — имам странното усещане, че оттогава е минало доста време. Часове. Повече, отколкото мога да си позволя.
Добре че плащам допълнително за оборудване на сивите си с блокиране на фобиите. В противен случай сега щях да съм изпаднал в истерия, напъхан в някакъв тесен цилиндър, потопен в някаква мазна поддържаща течност. Добре, Албърт… дубАлбърт… стига си блъскал стените. Никога няма да се измъкнеш оттук със сила. Съсредоточи се!
Спомням си как бързах да настигна призрака на Махарал, прехвърлих оградата и видях, че жертвата ми се е обърнала срещу мен, насочила някакъв газов пистолет в лицето ми. Направих лъжливо движение настрани с надеждата, че свежите ми рефлекси ще са по-бързи от старото му цял ден тяло.
„Явно не съм успял.“
Колко време съм бил изключен? Пращам запитване към идентификационния имплант и отговорът е остра болка — някой сигурно го е измъкнал от веждата ми. Пулсиращата дупка хлътва, когато прокарвам пръст, за да напипам раната.
В страни със строги закони махането на импланта автоматично убива дубъла. В ТЕЗ старите предпазни мерки се отшумели, тъй като той е просто един евтин транспондер и информационен чип. Мога да съществувам и без него. Но на архито ми няма да му е лесно да открие изгубената си собственост — точно затова бандитите махат идентификаторите.
Дали са се сетили да махнат и другите ми импланти? Зная, че автоматичното записващо устройство продължава да работи. Доколкото разбирам, този разказ може да се окаже безполезен и думите ще потънат в ентропията, също като мислите ми. Но не мога да прекъсна диктовката. Тя е заложена в мен и ще работи, докато този жалък глинен мозък не се разпадне.
Момент. Повечето поддържащи резервоари са снабдени с малки прозорчета, за да могат собствениците им да видят придобивките си. Пред очите ми има единствено плътен метал, но отнякъде идва светлина.