— Добро предположение. Но ако ставаше дума само за това, щеше да има колапс. Икономически трусове. Но нищо, с което обществото да не е в състояние да се справи.
Мисля усилено и се мъча да разбера за какво намеква.
Нещо по-сериозно от икономически колапс?
— Колко… колко време може един дубъл да събира нови спомени, докато не стане невъзможно да ги прехвърли?
Похитителят ми кимва.
— Отговорът зависи от първоначално впечатаната личност. Но си на прав път. След време душевното поле на голема започва да се изкривява и се превръща в нещо друго.
— В нова личност — промърморвам аз. — Сума ти народ може да се разтревожи от подобна възможност.
ДубМахарал ме наблюдава, сякаш преценява реакциите ми. Но за какво?
Обмислям сегашното си положение и съм учуден от спокойствието, с което приемам всичко.
— Сложил си нещо в поддържащата течност. Седатив?
— Слабо успокоително. Двамата с теб имаме да вършим работа. Не е в твоя полза да се вълнуваш прекалено. Когато си превъзбуден, имаш склонност да постъпваш непредвидимо.
Хм. Клара твърди абсолютно същото. Мога да го приема от нея, но не и от този палячо. Седатив или не, ще се „превъзбуждам“, когато си искам, по дяволите.
— Говориш, сякаш сме се срещали и преди.
— О, да. Не че би се сетил. Първият път, когато се срещнахме, беше много отдавна и не в тази лаборатория. А за всички останали пъти… нямам спомени.
Как да реагирам на подобна новина, освен да зяпна? Това означава, че аз не съм първият Албърт Морис, отвлечен от Махарал. Трябва да е свил и няколко други копия — някои от онези, мистериозно изчезнали през годините — и ги е изхвърлил на боклука, когато е приключил с тях…
… но какво е приключвал? Не ми се вярва обичайните перверзни да са в негов стил.
Рискувах да изкажа предположение.
— Експерименти. Крадял си дубълите ми и си експериментирал с тях. Но защо? Защо точно аз?
Очите на Махарал са като стъклени. В тях мога да видя отражението на собственото си лице.
— Поради много причини. Една от тях е професията ти. Най-редовно губиш висококачествени големи, без да се тревожиш особено много за тях. Щом работата ти върви, лошите са хванати и клиентът си плаща, отписваш няколкото необясними загуби като част от работата. Дори не докладваш за тях на застрахователите си.
— Но…
— Разбира се, това не е единствената причина.
Казва го с тона на някой, който знае какво ще кажа и е уморен от непрекъснатите повтаряния, сякаш му се е налагало отново и отново да ми обяснява едно и също. От това ме втриса.
Мълчанието продължава. Може би чака? Изпитва ме? Може би трябва да се досетя за нещо само от данните, които са изложени пред мен?
Първоначалното почервеняване от изпичането е отминало. Той стои пред мен в обикновен сив тон и изглежда умерено свеж… но не напълно. Някои от подкожните петна не са изчезнали. Какъвто и процес да е бил използван за възстановяването на elan vital, той е неравномерен. Несъвършен, като филмова звезда, подложена на поредната си пластична операция. Отдолу си личат следите от необратими износвания и повреди.
— Трябва… да има ограничение. Ограничение в броя на възстановяване на клетките.
Той кимва.
— Винаги е било грешно да се търси спасение само чрез грижи за тялото. Това са знаели дори и древните, по времето, когато човешкият дух е имал един-единствен дом.
Дори те са разбирали, че вечността се постига не чрез тялото, а чрез душата.
Независимо от проповедническия тон разбирам, че влага в думите си колкото духовен, толкова и технологичен смисъл.
— Чрез душата… Искаш да кажеш, от едно тяло в друго. — Примигнах. — От оригинал към тяло, различно от оригинала ли?
Той съкрушено отпуска рамене.
— Значи си направил друго откритие. Много по-значимо от продължаването на срока на годност на голема.
— Продължавай — казва той.
Думите с неохота напускат устата ми.
— Ти… ти мислиш, че можеш да продължиш да съществуваш безкрайно, без реалния си аз.
На стоманеносивото лице се появява доволната усмивка на учител, радващ се на правилната догадка на любимия си ученик. И същевременно тя е смразяващо жестока.
— Реалността е въпрос на гледна точка.
Аз съм истинският Йосил Махарал.