22. „Мим“ е думата
Това е първата ми възможност да издиктувам доклада си, след като едва успях да се измъкна от бъркотията в „Универсални пещи“.
Говоренето на старомоден самописец ми се струва не особено подходящ начин да загубя ценното си време, особено когато бягам. Колко по-удобно им е на специалните сиви детективи на Албърт, снабдени с шикозни субвокални записващи устройства и вграден подтик да описват всичко, което виждат и мислят в реалновремево сегашно време! Но аз съм само домакински зелен, дори и след като съм се пребоядисвал на няколко пъти. Евтин боклук. И ако трябва да опиша своята нищожна роля във всичко това, ще се наложи да го правя по трудния начин.
Което ме навежда на въпроса за наградата. Описание за кого?
Не за създателя ми истАлбърт, който със сигурност е мъртъв. Нито за ченгетата, които ще ме подложат на дисекция в мига, в който ме видят. Както и сивите ми братя. По дяволите, втриса ме само като си помисля за тях.
Защо тогава да си правя труда да рецитирам всичко това? Кой ще го е грижа?
Може и да съм франки, но не мога да престана да си представям Клара, биеща се някъде в пустинята, без да подозира, че истинският й любовник е бил изпарен от ракета. Тя заслужава съвременната утеха — да чуе за това от призрака му. Ще рече, от мен, тъй като аз съм единственият останал дубъл. Дори при положение, че изобщо не се смятам за Албърт Морис.
И ето го пред теб, скъпа Клара. Написано от призрак писмо, което да ти помогне да преминеш през първия етап на мъката. Бедният Албърт си имаше своите трески за дялане, но поне бе свестен. И имаше работа.
Бях там, когато се случи — имам предвид „атаката“ срещу „Универсални пещи“. Стоях във фабриката и гледах как на не повече от тридесетина метра от мен сивият номер две побягна, целият на петна и обезцветен от нещо ужасно, което мърдаше в корема му и сякаш всеки момент щеше да избухне. Профуча покрай нас, като едва погледна към мен и пора-дубъл на Пал, застанал на рамото ми. А бяхме минали през самия ад, за да се промъкнем вътре и да го спасим!
Без да обръща внимание на виковете ни, той се огледа като луд и намери онова, което търсеше — място, където да умре, без да нарани никого.
Да де, никого с изключение на онзи беден шофьор на самотоварача, който така и не разбра защо изведнъж на един непознат му е скимнало да му се завре в задника. И това беше само първата неприятна изненада за нещастника. Гигантският дубъл-работник изрева и започна да се уголемява, надхвърляйки неколкократно първоначалните си размери, като надуван балон… като някой анимационен герой, духащ прекалено силно собствения си пръст. Помислих си, че горкият самотоварач всеки момент ще експлодира! Тогава с нас щеше да бъде свършено. С мен поне със сигурност. И с всички във фабриката. В „Универсални пещи“. Може би дори с всички дубъли в града?
(Представете си само как всички архита сами си вършат работата! Разбира се, знаят как. Но всеки е свикнал да бъде мнозина и да живее няколко живота успоредно. Да бъдеш ограничен само в едно тяло направо ще ги подлуди.)
За наше щастие, злополучният самотоварач престана да се надува в последния момент. Оглеждаше се с опулените си очи като някаква огромна изненадана риба, сякаш си мислеше: „Това го няма в договора ми“. След това душевният му пламък угасна. Глиненото тяло потръпна, вдърви се и замръзна неподвижно.
Господи, ама че начин да си отидеш.
Последва същински ураган от хаос и пищящи аларми. Машините се изключиха. Големите-работници зарязаха работата си и фабриката се напълни със спасителни отряди, които се заеха да ограничат пораженията. Видях прояви на безразсъдна храброст — по-точно, щеше да бъде храброст, ако екипите не бяха дубликати-еднодневки. Но въпреки това трябваше кураж, за да доближиш подпухналото туловище. От пропуканото тяло бликаха тънки пръски. Всеки дубъл, върху който паднеше дори капчица, падаше в агония на земята.
Но по-голямата част от отровата остана вътре в тресящия се самотоварач. Докато го гледах как спада и се разтваря отвътре, пристигнаха чистачи на червени ивици с дълги маркучи и покриха всичко с антиприонна пяна.
Надойдоха шефове на компанията. Не истински хора, а множество забързани сиви учени с бели престилки, след това няколко яркосини полицаи и няколко надзиратели от Обществена безопасност в златно и сребърно. Накрая се изтъпанчи и платинен дубликат на самия шеф на УП вайс Енеас Каолин и започна да иска обяснения.