— Хайде — обади се малкият пор на рамото ми. — Да се пръждосваме. Оранжев си, но големият шеф може да познае, лицето ти.
Но въпреки това се изкушавах да остана и да разбера какво се е случило. Може би щях да мога да помогна на Албърт да изчисти името си. А и какво ме очакваше в света навън? Десет часа безцелно чесане по главата и слушане на взаимните обвинения на Гадарен и Лум, докато часовникът ми се спре и не настъпи моят ред да се стопя?
Пяната продължаваше да се разтича, като клокочеше и съскаше. Впечатаните инстинкти за самосъхранение действат като при истински човек и затова започнах да отстъпвам пред нея, заедно с останалите свидетели.
— Добре — въздъхнах накрая. — Да се махаме.
Обърнах се и се озовах лице в лице с неколцина здравеняци от охраната на бледи оранжеви и сини ивици. И тройно по-големи ерзац мускули, които заплашително се издуваха.
— Елате с нас, моля — властно каза един от тях с нарочно усиления си глас и хвана в желязна хватка ръката ми. Веднага приех това като добър знак.
Имам предвид любезната част.
Напъхаха ни в закрит автомобил — от онези с металните стени, които си остават непроницаеми, независимо колко силно се взираш в тях. Палоидът нарече това липса на възпитание.
— Можеха поне да ни позволят да погледаме малко преди да ни накълцат мозъците — измърмори порът с лицето на Пал, с което спечели благоразположението на пазачите ни по типичния за него начин. — Хей, вие там! Какво ще кажете да позволите на приятелчето да се консултира с адвокатската си програма, а? Искате ли да бъдете подведени под лична отговорност, когато ви наложа мегазапор на цялата компания за отвличане на дубъл? Да знаете за неотдавнашното решение на делото „ДубАдисън срещу Хюз“? Вече не се приемат за оправдание думите „ама аз само изпълнявах заповеди“. А Хенчмъновия закон помните ли го? Ако в този момент смените позицията си, можете да ми помогнете да осъдя шефа ви и направо ще ви затрупам с мангизи!
Малкият стар Пал, чаровен в каквато и да било форма. Не че имаше някакво значение. От юридическа гледна точка бе абсолютно маловажно дали бяхме „арестувани“. Като най-обикновена собственост (и възможни съучастници в промишлен саботаж) нямаше да успеем да накараме някой служител на УП да се застъпи за накърнените ни права.
Поне шофьорът бе оставил таблото за забавления на, дръжката на седалката ми включено и повиках новините. Пространството пред мен се изпълни с холомрежови мехури, повечето от които се занимаваха с „пропадналата фанатична терористична атака“ срещу УП. Не казваха кой знае колко. Както и да е, малко по-късно класацията се поведе от друга новина. Мехурът й се изду и изригна, изтиквайки останалите в ъглите.
Отначало не разпознах мястото на бълващия пламъци ад. Но новинарите скоро добавиха и адреса, улучената цел на нелегалната ракета убиец.
— Леле! — промърмори Пал в ухото ми. — Кофти работа, Албърт.
Беше домът ми. Или мястото, където това мое тяло бе впечатано със спомени преди да тръгне да се шляе само в този дълъг скръбен ден. „Мамка му, изгорили са дори и градината“ — помислих си, докато гледах как пламъците поглъщат постройката и всичко вътре в нея.
В известен смисъл това си беше и благодат. Водещите клюкарски мрежи вече сочеха Албърт Морис като главен заподозрян в атаката срещу УП. Здравата щеше да загази, ако бе още жив. Горкото копеле. Мисля, че можеше да очаква подобен край с неговите романтични и старомодни опити да се изправи като някакъв кръстоносец срещу силите на злото. Рано или късно щеше да раздразни някоя наистина едра риба и да си навлече беля на главата. Който и да бе направил това, бе действал опустошително категорично.
Още дори не бях започнал да схващам напълно в какво съм се забъркал, когато колата намали и спря. Задната врата започна да се отваря и рошавият пор-дубъл на Пал се приготви за скок. Но дубълите от охраната бяха бдителни и бързи. Един стисна врата на палоида като с менгеме. Другият ме хвана за лакътя — учтиво, но достатъчно силно, за да ми покаже колко безсмислена би била всяка евентуална съпротива.
Слязохме до неосветен портик в голяма каменна сграда и тръгнахме по едва видими стълби, отчасти скрити зад хризантеми — някои от тях бяха наистина прекрасни. Сигурно щях да се съпротивлявам достатъчно дълго на пазача си, за да ги помириша, ако носът ми работеше. Е, добре де…