В края на стълбището имаше отворена врата, водеща към нещо като фоайе, където няколко души се бяха разположили на кресла и около маси, пушеха, разговаряха и отпиваха от питиетата си. На пръв поглед реших, че са истински, тъй като всички бяха в различни оттенъци на човешкото кафяво и носеха истински облекла, макар и доста старомодни. Но окото ми на експерт бързо установи, че тоновете на плътта са постигнати с гримове. Лицата им съвсем ги издаваха — всички носеха познатите изражения на примирение и скука. Това бяха дубъли в края на дългия си работен ден, чакащи търпеливо момента на изтичането на срока им.
Двама от тях седяха пред скъпи интерфейсни екрани и разговаряха с компютърно генерирани ИИ-аватари с лица, подобни на техните собствени. Единият беше мъничък, приличащ на дете голем, облечен в изтъркани дочени дрехи. Не можех да разбера нито една негова дума. Другият, оформен като закръглена жена с червеникава коса, облечена в несъразмерно дамско облекло, говореше достатъчно силно, за да я чуя, докато пазачът ме влачеше покрай нея.
— … с наближаващия развод ще има много промени — говореше тя на лицето на екрана. — Моята част ще става все по-усложнена, докато предизвиканите от стреса субмотивации стават все по-недоловими. Щом не можем да имаме по-добра ден-за-ден приемственост, бих искала поне да получа повече данни за оригиналните индекси на нещастие. Особено щом ми се налага да започвам всеки ден почти от нулата. За щастие, ситуацията е толкова хаотична, че постоянството не е съвсем задължително и дори не се очаква от субекта…
Гласът й бе чист професионализъм, а думите й нямаха нищо общо с мен. Албърт Морис очевидно не бе единственият кадърен наемник, привлечен за някой от неясните проекти на ексцентричния трилионер.
Охраната ни заведе до една врата в другия край на салона. Видим лъч сканира челата им на сини ивици и отвори вратата. Видях огромна зала, разделена от редове тежки колони, поддържащи постройката отгоре. Закрачихме бързо през тази бетонна гора и от всички страни виждахме различни лаборатории. Апаратурата от лявата ми страна бе свързана с дублирането, както и би могло да се очаква — фризери, впечатващи устройства, пещи и така нататък, както и няколко устройства, които ми бяха непознати. От дясната ми страна имаше апаратура, свързана с човешката биология и медицина — истинска миниатюрна човешка болница, допълнително оборудвана с последните модели мозъчни скенери-анализатори.
Всъщност предположих, че са това. Албърт е… беше… аматьор, който най-грижливо следеше цялата литература, свързана с мозъчната психопатология на престъпниците. Интерес, който аз, бидейки франки, очевидно не притежавах.
Пазачите ни заведоха до друга чакалня, намираща се зад заключена врата. През тесния прозорец видях нервно крачеща фигура, която изстрелваше въпроси към някого извън полезрението ми. Кожата на разпитващия бе лъскава, блестяща и под нея се издуваха скъпи синтетични сухожилия, почти като човешки. Малцина могат да си позволят подобни тела, да не говорим за използването им в големи количества. Това бе вторият висококачествен Каолин-дубъл, който виждах през последния час. Не преставаше да поглежда към стената, където се рееха и блъскаха множество мехури-дисплеи, издуващи се в отговор на погледа му и показващи събития от различни части на света.
Забелязах, че няколко мехура продължават да показват фабриката. Аварийните екипи продължаваха да се мотаят нагоре-надолу, но вече не така обезумяло. Явно бяха успели да ограничат действието на прионната атака. Бях готов да се обзаложа, че производството ще се възобнови още преди изгрев-слънце — поне в по-отдалечените части на нивото.
Друг екран гледаше към тлеещите останки на малка къща — дома на Албърт, а може би и неговия крематориум. Уви.
— Отдръпнете се оттам, моля — каза един от пазачите с тон, който показваше, че повтарянето няма да е толкова учтиво. Махнах се от прозореца и се присъединих към палоида, който лежеше на тънкия дюшек, поставен върху едно болнично легло. Малкият голем-пор ближеше раните си, получени по време на кратката схватка, с която си осигурихме достъп в „Универсални пещи“.
Както и беше очаквал истПал, тунелите, изкопани от фанатичните последователи на Лум и Гадарен, вече бяха открити от някого. Скрити механични пазачи, бдителни и много по-дълготрайни от глината, се нахвърлиха върху нас, когато излязохме навън. Но глината е пъргава. А и онези роботи-пазачи никога не се бяха изправяли срещу цял взвод атакуващи палоиди! Докато стигнах, битката бе почти приключила. Намерих един палоид посред парчетата от дубъл-съратници и механични пазачи. Отразяващата му козина пушеше и повечето от малките бойни бълхи, които носеше, бяха изчезнали. Но противниците бяха унищожени и пътят пред нас беше открит. Можехме да се втурнем да търсим сивия ми брат преди да са го пипнали за извършване на престъпление.