Вибрация под краката ми… огромни машини разбъркват органичната глина и втъкават в нея нишките, настроени да вибрират с ритмите на изтръгнатата душа… омесват кукли, които вървят и говорят… и ние приемаме всичко това за даденост…
По дяволите. Нещо ме тормози… Как е възможно „Универсални пещи“ да скрият нещо толкова значимо, че да променят хода на историята?
Да, злото процъфтява, когато се пази в тайна. Точно това кара Албърт да продължава напред. Да разобличава престъпниците. Да открива истината. Напук на всичко. Но дали аз в момента се занимавам със същото?
— Най-после — промърморих аз, когато сивият започна да си задава правилните въпроси. Което си е истина — той изрази съмненията си и преди това. Но от това последвалите събития изглеждаха още по-отчайващи.
Може би сивият е бил дефектен като мен — долнокачествено копие, направено от изтощен оригинал. Албърт не бе в най-добрата си форма. От друга страна обаче той беше манипулиран от истински експерти. Може би просто не бяхме имали никакъв шанс.
Нещо като комар избягва замахването ми и се насочва към лицето ми. Използвам внезапен прилив на енергия, за да хвана нещото… и да го смачкам…
Миниатюрният Пал впи нокти в псевдоплътта ми.
— По дяволите, Албърт! Доста се охарчих за ситните роботи. — Гледаше ме с мъничките си очи, сякаш аз бях виновен за твърдоглавието на сивия. Може би трябваше да реагирам и да го метна от рамото си на пода. Но записът наближаваше фаталната си кулминация.
Изведнъж разбирам… Щяха да увеличат размера на пораженията, като забавят задействането… с помощта на часовников механизъм или чрез включването му, когато мина през втори скенер…
— Спри!
Оттук нататък диктовката се превърна в забързан, трескав стон, много по-труден за разбиране, сякаш думите се изговаряха от някой, който се е задъхал от тичане или се мъчи да се съсредоточи върху безнадеждна задача.
В опит да спаси нещо много повече от собствения си мизерен живот.
— Виждам своя версия, боядисана в УП оранжево версия — носи някакво подобно на невестулка същество… Изглежда, днес си е намерил по-интересна работа от чистенето на тоалетни. Радвам се за теб, Зелчо…
Почувствах се малко засрамен заради сардоничните мисли на сивия. Може би трябваше да положа повече усилия, за да го спася? Щеше ли истАл да е жив, ако бяхме успели?
Безсмислено е да съжаляваш, когато собственият ти часовник неумолимо тиктака. Защо Каолин ни пусна този запис? За да се подиграе на провала ни?
Нещастният самотоварач се гърчи… не мога да го виня, но болката само ме кара да продължа още по-навътре, като задържам дъха си…
… бивам изяждан…
Дали съм достатъчно дълбоко? Ще успее ли огромното глинено тяло да задър…
Записът завърши с остър писък.
Двамата с палоида се обърнахме към безстрастното, почти човешко лице на дубЕнеас Каолин. Той ни гледа дълго, без да каже нито дума. Едната му ръка леко трепереше. Накрая заговори с тих глас, който звучеше по-изтощено, отколкото подобава на един голем на средна възраст.
— Така. Искате ли да се пробвате да пипнете перверзниците, които направиха всичко това?
Двамата с дубъла на Пал се погледнахме слисани.
— Да не искате да кажете… — заекнах аз. — Да не искате да кажете, че ни наемате?
Какво очакваше да свършим за десетте часа (или по-малко), които ни бяха останали?
23. Глазирани зайчета
Пустинята е много по-ярка, отколкото я показват в холокината. Някои твърдят, че сиянието можело дори да проникне през черепа ти и да достигне чак до епифизната жлеза, — онова дълбоко скрито „трето око“, което мистиците от миналото са наричали пряка връзка с душата. Казват, че изгарящата светлина разкривала скритите тайни. Или пък те довежда до такъв делириум, че лесно можеш да откриеш космически смисъл и в най-простите неща. Нищо чудно, че пустините са традиционното обиталище на аскети с безумни очи, търсещи лика на Бога.
Точно сега нямам нищо против да срещна някой аскет.