След тези думи двамата се насочиха към вратата.
– Къде да отида?! – изкрещя Карлтън.
– А къде искаш да отидеш? – обърна се да го погледне Шон.
Човекът се замисли за момент.
– Винаги съм мечтал да разгледам Операта на Сидни – промърмори той.
– Добър избор – кимна Шон.
– Отличен! – добави Мишел.
– Флашката – каза Шон и му посочи бюрото.
Карлтън отвори едно от чекмеджетата, откри флашка и я включи в слота на компютъра.
– Ще ме закарате ли до летището? – попита той. – Мога да си купя билет онлайн и да си събера багажа за нула време.
– Защо не? – сви рамене Шон.
– Имаш ли оръжие? – изгледа го Карлтън.
– Защо ми е оръжие, когато имам нея? – махна към партньорката си Шон. – Но отговорът на въпроса ти е: да, имам оръжие.
Карлтън прехвърли имейлите на външната памет, измъкна я от слота и му я подаде.
После го закараха на летището.
– Желая ти късмет – рече Шон.
– Мисля, че на теб ще ти трябва повече – отвърна Карлтън и потъна в тълпата пътници на "Дълес".
– Мислиш ли, че Едгар ще успее да проследи имейлите обратно до подателя? – попита Мишел, след като потеглиха по обратния път.
– Ако той не успее, не виждам кой друг. Съвсем скоро ще разполагаме с айпи адреса и останалите глупости, които не разбирам. Разбира се, те ще са направили всичко възможно да прикрият следите си, но Едгар ще намери начин да открие нещо.
– Или по-скоро някой – поправи го тя.
– Пътуването до Нова Зеландия ми се струва все по-скорошно – подхвърли Шон.
– И на мен – кимна Мишел.
Телефонът му иззвъня. Той го включи, послуша малко, а после благодари и затвори. Колата пое в друга посока.
– Какво става? – попита Мишел, докато той увеличаваше скоростта.
– Дейна се е върнала в съзнание и иска да говори с мен.
– Странно, че от болницата те уведомяват – отбеляза партньорката му. – Ти не си роднина.
– Не се обадиха от болницата. Беше съпругът ѝ. Той също иска да говори с нас.
58.
Съпругът на Дейна, генерал Къртис Браун, стоеше в ъгъла на стаята заедно с Мишел. Седнал на стол до леглото, Шон разговаряше с Дейна – замаяна, изпитваща болки, но жива. На няколко пъти тя дори се усмихна, макар че примижаваше от усилието.
– Трябваше да те послушам, Шон – промълви тя. – Трябваше да се махна от онзи мол.
– А защо не го направи?
– Вероятно по силата на стари навици. "Умирай трудно", помниш ли? Не исках да пострадаш. Слава богу, че изглеждаш добре. А как е Мишел?
– Ето я там, в компанията на генерала. В отлична форма, като добре настроена цигулка.
– Радвам се – прошепна немощно Дейна.
– Трябва да почиваш – каза той.
– А онези мъже? – попита тя и стисна ръката му.
– Вече не представляват заплаха.
– Още ли не си успял да разгадаеш ребуса?
– И това ще стане скоро – излъга той и погледна към генерала, – Знам, че съпругът ти е непрекъснато до теб. Струва ми се, че този път бракът ти е много успешен. Вие двамата просто сте родени един за друг.
Тя се усмихна, а Браун смутено наведе глава. Мишел окуражително го потупа по рамото.
– Чувствам се добре, но съм много уморена – прошепна Дейна.
– Това е от морфина. Наслаждавай му се, докато ти го дават безплатно.
Ръката ѝ се отпусна, а клепачите ѝ се затвориха.
Шан стана и се присъедини към Браун и Мишел.
– Лекарите са на мнение, че ще се оправи напълно, но ѝ трябва време – информира го генералът.
– Това е чудесна новина!
Браун го стрелна с поглед, после отмести очи.
– Онази работа, за която вече говорихме… – подхвърли той.
– Откри ли нещо? – попита Шон.
– По-добре да отскочим до кафенето, ако имате време.
– Разполагаме с всичкото време на света – отвърна Шон.
Взеха си кафе и заеха една от най-отдалечените маси.
Браун изсипа пакетче захар в чашата си и бавно го разбърка.
– Пентагонът мълчи като риба по нашия въпрос – каза той.
– Така чухме и ние – кимна Шон.
– Но изтичането на информация продължава.
– Вероятно имаш предвид слуховете, че се опитваме да свалим иранския режим чрез доставки на опиум, а средствата от продажбите ще отидат за покупка на оръжие – подхвърли Мишел.
– Значи сте прочели?
– Да, на сайта на някакъв блогър.