– Когато работи добре, всяка тактика е брилянтна – промърмори Шон.
– Благодаря ти, приятелю! – развълнувано добави Уинго.
– Знам какво изпитваш, Сам – тихо отвърна Шон и сложи ръка на рамото му.
Маккини и Литълфийлд вече бяха натоварили в джипа двамата охранители, оковани в белезници. Шон надникна вътре.
– Току-що проверих пощата си – тихо рече той. – Използвахме джипиес и вече разполагаме с координатите на нашия човек. Паркирал е насред нищото, край някаква стара радиостанция в полето.
Литълфийлд кимна и измъкна телефона си.
– Дай ми адреса и веднага ще изпратя Отряда за борба с тероризма да го провери – изръмжа той.
Шон се подчини, а след това спря поглед на двамата пленници.
– Още ли не са изпяли всичко?
– Искат адвокат – отвърна Литълфийлд. – И са прави, защото става въпрос за отвличане, опит за убийство и заговор за осъществяване на терористичен акт. – Изрече тези думи на висок глас, за да ги чуят и мъжете, за които се отнасяха. После се обърна към Маккини. – Хей! Те всъщност имат ли право на адвокат, ако ги обявим за терористи или въоръжени врагове?
– Работил съм известно време като адвокат – обади се Шон. – Според мен опитайте да ги откарате директно в Гуантанамо.
– Аз съм американски гражданин! – извика единият от пазачите.
– Това няма значение, когато планираш нападение срещу страната си – ледено отвърна Маккини, а после се извърна към Шон и с усмивка добави: – Май обещава да стане весело...
– Може би – кимна Шон. – Но той все още е на свобода.
– Важното е, че спасихме децата – изтъкна Литълфийлд.
– Така е. Наистина е важно.
– Но? – изгледа го Маккини.
– Но отвличането едва ли е било част от главния им план, нали?
Алън Грант гледаше втренчено в екрана. Може би за последен път. Намираше се в камерата на някогашната радиостанция. Френетичната дейност навън беше стихнала и наоколо беше пусто. Останал беше единствено той. Екипът беше свършил работата, за която беше повикан.
Огледа маршрута за последен път и потвърди програмата. После погледна часовника си. Скоро всичко щеше да приключи. Дългогодишните му кошмари най-после щяха да изчезнат. Не успя да се измъкне без драскотини и не беше сигурен дали ще отърве затвора. Но в крайна сметка си струваше. Децата му щяха да имат майка си. Щяха да живеят добре, защото тя имаше много пари. Щяха да са скандализирани от постъпката му, разбира се. Но единствено той можеше да прозре справедливостта във всичко това. Чувстваше се дори късметлия, тъй като сегашният президент беше повторил грешката на предшественика си, допусната преди толкова години. Защото този момент можеше и изобщо да не настъпи.
Набра единия от пазачите в хижата да провери какво става. Не получи отговор. Набра още веднъж, но отново без успех. Разтревожен, Грант прехвърли нужната информация в лаптопа си, грабна ключовете и изтича към колата. След двайсетина минути тук щеше да се появи оборудван със специална техника екип, който щеше да унищожи всичко построено в радиостанцията и около нея.
Насочи се към предварително избраното място в югозападната част на Вашингтон, граничеща с щата Вирджиния. Оттам щеше да изпълни задачата, прибягвайки до системата за дистанционно управление, която беше превърнал в неразделна част от генералния план.
Беше избрал мястото и заради хубавата гледка към столицата. Която скоро щеше да се превърне в столица на хаоса.
Приключил с дългия маратон върху клавиатурите, Едгар смаяно се облегна назад в стола си. Все още не можеше да повярва на очите си. За пръв път в живота си се натъкваше на нещо подобно, а именно една електронна задна врата. Не можеше да не се възхити на изобретателността на хората, които я бяха създали. Те бяха вкарали в употреба останките от електронното ДНК на един спътник, използван някога от правителството. Резултатът действително беше смайващ: тези хора бяха успели почти да дублират действието на вирусите или раковите клетки, за да осъществят незабелязано проникване в друг спътник. Много специален спътник, предназначен за един-единствен потребител. Причините за това бяха повече от основателни. Иначе можеше да настъпи всеобща катастрофа.
Ако вече не беше настъпила.
77.
– Съжалявам, че ви накарах да чакате, госпожице Максуел.
Президентът Коул изглеждаше разсеян и разтревожен.
– Няма проблем, сър – отвърна Мишел и побърза да се изправи.
– А господин Кинг?
– Той не е тук. Замина по работа. Днес ще трябва да се задоволите само с мен.