– В такъв случай да вървим на лов – скочи на крака тя и бръкна в джоба си за ключовете на колата.
82.
Насочиха се към къщата на Дженкинс. Навън вече беше тъмно, а вятърът се усилваше. Небето обещаваше нов проливен дъжд съвсем скоро. Мишел леко потръпна и се извърна към Шон.
– Така и не ти благодарих както трябва – каза тя.
– За какво? – попита той заинтригувано.
– Ох, не знам вече. Може би защото ми спаси живота?
– Ти сама си спаси живота, Мишел. Аз само ти предложих как да го направиш.
– Човек като теб трудно приема комплименти.
– Добре че този път не те наръгаха с нож. Удавянето беше единствената ти заплаха.
– Пак ли ще ми се цупиш?
Шон въздъхна и направи несполучлив опит да се усмихне.
– Вече сме водили този разговор – каза тя.
– И никога не сме стигали до някакво решение.
– Защото няма решение, ако продължаваме да се занимаваме с тази работа. Между другото, спокойно можеш да забравиш предложението си ти да продължиш сам, а аз да пека курабийки.
– Не съм ти предлагал да печеш курабийки.
– И слава богу, защото не ме бива. Ти обичаш да се въртиш в кухнята.
Той понечи да отговори, но погледна през страничното стъкло и стреснато промърмори:
– По дяволите!
– Какво има? – попита Мишел.
– Помниш ли, че когато наблюдавахме къщата на Саут, имах чувството, че вече сме били там?
– Да, само че не помнеше защо и кога.
– Е, сега си спомних. Искрено се надявам да съм сбъркал.
– Нещо свързано с Грант?
– Не, става въпрос за изтичането на информация.
При тези думи Шон измъкна телефона си и набра някакъв номер.
– Едгар, обажда се Шон. Ще можеш ли да направиш още едно последно хакване тази вечер? – Изчака отговора и кимна. – В Пентагона. Сега чуй какво ми трябва...
Изтекоха два часа, преди Едгар да се обади с отговорите, които очакваше Шон. Като бонус беше успял да събере и малко допълнителна информация за въпросния човек.
– Хората трябва да крият далеч по-старателно следите си в мрежата – промърмори Едгар. – Просто вече не са достатъчни два прокси сървъра, три фиктивни айпи адреса, изфабрикувано дигитално сливане в Хонконг и програма за битово разпръскване на информацията, произволно движеща се по информационните потоци с реасемблация на платформа в Дубай.
– Не мисля, че те разбрах, Едгар – потърка слепоочията си Шон. – Всъщност изобщо не схващам за какво говориш, но имам един въпрос: възможно ли е да стигнат до теб?
– Аз съм окей – отвърна Едгар. – Нали знаеш, че националната сигурност...
– … е над всичко – довърши вместо него Шон, прекъсна връзката и се извърна към Мишел.
– От намръщената ти физиономия разбирам, че желанието ти не е било изпълнено – отбеляза тя. – Но по принцип беше прав...
– Ще те упътвам към мястото, на което отиваме.
– Шон? – настоятелно го изгледа тя.
– Не сега, Мишел – строго каза той. – За бога, недей сега!
Тръгнаха нагоре по алеята, свършваща пред вратата на масивната ъглова къща. Шон натисна звънеца. Отвътре се чуха стъпки. Миг по-късно на прага застана Къртис Браун, съпругът на Дейна. В очите му трепна изненада.
– Виж ти! – възкликна той. – Мислех си, че вече гостувате на някоя от големите телевизии. Нали станахте национални герои.
– Ще ни поканиш ли да влезем, Къртис? – мрачно попита Шон.
– Разбира се – отвърна домакинът и направи крачка встрани. Какво се е случило?
– Знам, че е късно, но искам да ти задам няколко въпроса, свързани с Дейна.
– Окей. Тя вече е много по-добре. Според лекарите най-късно след седмица ще бъде преместена в отделението за рехабилитация.
– Чудесна новина.
Браун затвори след тях и ги покани в хола.
Шон се огледа. Просторното помещение беше обзаведено с удобни ѝ елегантни мебели.
– Личи си вкусът на Дейна – каза той.
– Прав си. – Аз умея да водя сражения, но не разбирам нищо от вътрешен дизайн и съчетаване на цветове. Там съм пълен невежа.
След тези думи Браун ги покани с жест да седнат и се отпусна на едно кресло.
– Какво мога да направя за вас?
– Не ни каза, че напускаш армията – рече Шон.
– А ти как разбра? – изненадано го погледна генералът.
– Вярно ли е?
– Да. Две звезди са ми напълно достатъчни. Ако бях решил да се боря за още една или две, със сигурност щяха да ми изгорят бушоните. Просто ми писна.
– И се местиш в Малайзия, така ли?
Браун скочи на крака и се втренчи в лицето му.
– Ти си ме шпионирал! Вероятно си хакнал личните ми файлове!