– Утре мога и да не ходя на училище – рече Тайлър.
– Не. По-добре да се държиш както обикновено.
– Ами Джийн? Хората скоро ще разберат, че си е тръгнала.
– Ще прекосим този мост, когато стигнем до него, Тайлър.
– Това може да е много скоро.
– Може – отвърна тя.
Двайсет минути по-късно отвън проблеснаха фарове.
Мишел надникна през прозореца и успя да зърне Шон, който слизаше от колата си.
След секунди той вече беше в къщата, уморен и депресиран. Носеше голям и доста тежък сак, който подаде на Тайлър.
– Мисля, че събрах всичко, което ще ти трябва.
– Видя ли те някой? – попита Мишел.
– Струва ми се, че не. Паркирах на съседната пряка и влязох в къщата отзад. По същия начин, както излязох. Преди това проверих дали някой не дебне на улицата, но не забелязах нищо обезпокоително.
– Ходи ли в болницата?
– Не – каза Шон. – Все пак не съм ѝ роднина. От думите на доктора разбрах, че следващите четирийсет и осем часа ще бъдат критични.
– Няма какво повече да направиш – въздъхна Мишел.
– Е, да, след като едва не я убих.
Тези думи увиснаха във въздуха и останаха там, докато Мишел не смени темата.
– Ще хапнеш ли нещо? – попита тя.
– Не съм гладен.
– Тайлър направи страхотна вечеря. Има и за теб.
– Не съм гладен – твърдо отказа Шон.
Тя седна на мястото си, а момчето, очевидно нервно, остана право.
– Е, добре – започна Мишел. – Все още няма отговор на имейла, който изпрати Тайлър. Какво ще правим? Надявам се, че докато те нямаше, си помислил по този въпрос.
– Наистина помислих. Но не стигнах до категорично решение. – Очите му се спряха на Тайлър. – Много се надявам да получим отговор от баща ти. Без него нямаме почти никакви шансове.
– Нещо ново за тримата мъже от мола? – попита Мишел.
– Сигурен съм, че новите неща са много, но за съжаление, ние нямаме достъп до тях.
– Маккини със сигурност няма да ни изпусне от поглед – мрачно отбеляза тя.
– Единственото му желание е да ни арестува – кимна Шон.
– Или да ни гръмне.
– Имам познати в местната полиция – каза той. – Може би ще научим нещо от тях.
– Дори едно име би ни свършило работа.
– И още как – кимна Шон. – Защото в момента няма за какво да се заловим.
– Може би ще имаме, когато татко отговори на имейла ми – обади се Тайлър. Забелязал погледите, които си размениха Шон и Мишел, той побърза да добави: – Баща ми не е направил нищо лошо. А това означава, че ще се прибере и ще изчисти името си.
– Убедена съм, че иска да направи именно това – тихо каза Мишел.
– Но не вярваш, че ще успее да се прибере, нали? – сбърчи вежди Тайлър. – Защото продължаваш да го мислиш за мъртъв!
– Отговорът е, че засега не знаем, Тайлър – намеси се Шон. – Но искрено се надяваме, че е жив.
Момчето погледна встрани.
– Все пак успях да се добера до някаква информация – добави Шон.
Мишел и Тайлър едновременно вдигнаха глави.
– Каква? – попитаха в един глас те.
– Името на служителка от ДТИ, която е била колежка на баща ти.
– Как я откри? – попита Мишел.
– Как наистина? – попита и Тайлър. – Той никога не е говорил с мен за работата си.
– Чрез приятел на мой приятел.
– Шон е пълен с приятели на свои приятели – усмихна се Мишел. – Вероятно защото винаги е бил душата на купоните.
– Казва се Мери Хесе. Случайно да си чувал това име?
– Не – отвърна Тайлър. – Нали ти казах, че не говореше за работата си.
– Добре, ясно – кимна Шон. – Тази вечер ще се срещна с нея. Надявам се да научим нещо.
– И аз ще дойда – бързо каза Мишел.
– Не, ти трябва да останеш с Тайлър.
– А защо не отидем всички заедно? – попита момчето.
– Дума да не става! – отсече Шон. – Не знам дали тази жена ще ми отдели и няколко минути. Не беше много ентусиазирана, когато ѝ се обадих по телефона. Ако се появим всички заедно, като нищо ще я подплашим.
– Има логика – съгласи се Мишел. – Е, ти ще си детективът, а аз – бодигардът.
Тайлър се въздържа от коментар, но по изражението му личеше, че никак не е щастлив.
Минута по-късно Мишел излезе да изпрати партньора си до колата.
– Наистина съжалявам за Дейна, Шон – промълви тя. – Но вината не беше твоя.
– Разбира се, че беше моя – рязко отвърна той. – Но не искам повече да говоря за това. – Ръката му с ключовете видимо трепереше.
– Просто забрави за вината, поне засега – каза тя. – Ако продължаваш по този начин, няма да бъдеш полезен нито на нас, нито на себе си.
– Знам – мрачно отвърна той. – Но ми е трудно да забравя.