Мишел не успя да зададе следващия си въпрос, тъй като спалнята, в която се намираха допреди секунди, изведнъж се превърна в огнено кълбо, от което се разхвърчаха отломки и облаци задушлив дим.
35.
Сам Уинго крачеше бързо.
Вече беше на американска земя. Прекоси улицата, провирайки се между колите, добра се до отсрещния тротоар и ускори ход. Беше вдигнал яката си, а очите му зад тъмните очила шареха във всички посоки. Непрекъснато се обръщаше назад. Беше убеден, че ако сега го заловят, никой няма да го види повече.
Нито пък той щеше да види Тайлър.
Заваля дъжд и Уинго влезе в първото заведение, което се появи на пътя му. Поръча си кафе и отнесе чашата си на една маса в дъното. Опря гръб на стената и насочи вниманието си към входа.
След известно време измъкна телефон за еднократна употреба с достатъчно предплатени минути. Беше го получил още в Индия благодарение на Адел. Сведе поглед към дисплея. Личният му имейл акаунт беше качен на телефона. Съобщението се появи в момента, в който го включи, непосредствено след приземяването на товарния самолет. Но тогава той беше прекалено напрегнат и очакваше всеки миг да усети тежка ръка на рамото си или пистолет в ребрата. И почти чуваше гласа, който шепнеше в ухото му: "Трябва да дойдете с нас, господин Уинго".
Това обаче не се случи и той започваше да се надява, че наистина го смятат за мъртъв. Много добре, ако беше така. Но ако не беше?
Очите му отново се сведоха към съобщението, изпратено от неизвестен адрес. Но несъмнено беше от Тайлър, защото беше използван техният шифър.
Синът му искаше до се видят час по-скоро.
Уинго искаше същото, но си даваше сметка, че няма да е лесно. Собственият му имейл адрес беше известен на много хора, а това със сигурност означаваше, че съобщението е прехванато. Същото щеше да се случи и с отговора, който евентуално би изпратил. Този телефон нямаше джипиес чип, следователно не можеха да засекат къде е.
Той обаче не биваше да спира дори за миг. Беше променил драстично външния си вид, а и облеклото му го прикриваше добре. Ала си даваше сметка какви ресурси са впрегнати за издирването му. На всичкото отгоре го преследваше не само собственото му правителство, но и хора, за които не знаеше нищо.
Позволи си няколко минути да си изпие кафето и да измисли думите, с които да отговори на сина си. След това ги набра и изпрати съобщението. Допи чашата си, стана и се насочи към другия изход. Бързо успя да хване такси, което го закара близо до Китайския квартал, където предварително си беше ангажирал хотел.
Разполагаше с достатъчно пари в брой, плюс няколко кредитни карти на чуждо име. Вече нямаше как да бъде Сам Уинго, тъй като системата моментално щеше да го засече. Надяваше се някой ден да се завърне към нормалния си живот. Но пътят дотам все още беше много дълъг.
Качи се в стаята си, седна на леглото и извърна глава към прозореца. Отвъд реката се виждаше Пентагонът, най-голямата административна сграда в света. Този факт беше учудващ, защото тя бе висока едва няколко етажа. След нападението над Пърл Харбър страната изпитала остра нужда от команден център за своята армия и сградата била завършена само за година и нещо със строителни колички, лопати и потта на безброй американци. Цялата нация се гордееше с това постижение.
А самият Уинго се бе гордял със службата си в армията. Винаги беше влизал в Пентагона с по-енергична походка от обичайната. Но в момента мисълта за това място не му носеше нищо друго освен разочарование и горчивина. Не можеше да се отърве от чувството, че е предаден от хора, работещи в тази сграда.
Не знаеше защо, но те очевидно имаха силна мотивация.
Пътешествието с товар от два тона и двеста килограма – пачки немаркирани банкноти от петстотин евро, възлизащи на един милиард – представляваше сложна операция от няколко отделни фази. Доставката на парите беше едва първата от тях, а Уинго беше сред малцината, които бяха запознати с целия план.
В известно отношение това беше добре, защото щеше да търси предателите сред малцина. Уинго беше твърдо решен да ги разкрие. Беше опитал да си свърши работата, ала някой по веригата го беше прецакал. Но той беше войник и нямаше никакво намерение да подложи и другата си буза. Войниците не прощаваха и не изпитваха състрадание. Бяха обучавани да отвръщат на удара.
Напусна хотелската стая, извървя пеша четири пресечки в западна посока и си нае кола. Използва фалшивите документи за самоличност и кредитната карта, с които се беше сдобил в Индия. Изкара колата от подземния гараж и се наслади на мобилността, която бе придобил с нея. Сега вече повярва, че ще успее да свърши нещо.