Но преди това имаше друга задача. Подкара към един полицейски паркинг за конфискувани коли и внимателно го огледа. Не видя кучета, а охранителната камера на високия стълб в центъра дори не беше включена в захранването. Това се дължеше на обичайните съкращения в бюджета.
Покатери се по оградата и скочи от другата страна. Започна търсенето, но непрекъснато беше нащрек. В крайна сметка откри това, заради което беше дошъл – една кола в дъното, която явно бе престояла дълго тук. Шофьорската врата и предният десен калник бяха смачкани. Номерата ѝ обаче все още бяха валидни. Минута по-късно тичаше към оградата с табелите в ръка.
Монтирането им на наетата кола стана бързо. Ако някой ги запишеше, за да ги провери в базата данни на Службата за регистрация на МПС, новата самоличност на Уинго изобщо нямаше да пострада.
Върна се в хотела и набра един номер на мобилния си телефон.
– Полковник Саут – обади се плътен мъжки глас.
– Аз съм – рече Уинго.
След няколко секунди тишина в слушалката се разнесе учестено дишане. Без съмнение предизвикано от гняв.
– Знаеш ли в какви лайна си затънал? – излая Саут.
– Значи и ти си затънал в тях – реагира светкавично Уинго. – Армията не вдига падналите, полковник Саут. Просто ги довършва с куршум в челото и продължава напред.
– На мен ли го казваш, мръснико?! Успя да ме прецакаш отвсякъде!
– Откри ли Тим Саймънс от Небраска?
– В ЦРУ не са чували за него. И не знаят нищичко за нашата мисия в Афганистан. Толкова по въпроса!
– Значи е бил мошеник.
– Ако не е плод на болното ти въображение. Къде са парите, Уинго?
– Вече ти казах, че ги взеха. Наясно си, че е така.
– Единственото, с което съм наясно, е, че хората, които трябваше да те посрещнат, са ликвидирани. Камиона с парите го няма, а ти също изчезна. Наистина ли си изненадан от това, което си мислим за теб?
– Защо ще ти се обаждам, ако съм свил парите?
– За да си спасиш задника!
– Няма да е нужно, ако разполагам с един милиард евро.
– Ако наистина си невинен, трябва да се явиш в службата! Това ти го казах още при първия ни разговор. Ще седнем един срещу друг и ще преценим какво се е случило.
– Искаш да кажеш, че ще ме заровиш някъде далече, за да не може истината да излезе наяве.
– Ние сме американци, Уинго. Не вършим такива неща, особено пък със своите сънародници.
– Но ти знаеш не по-зле от мен какво ще се случи, ако фактите около тази мисия излязат наяве. Последиците ще се усетят не само в Пентагона, но и на Пенсилвания Авеню отвъд реката. Аз знам къде трябваше да отидат тези пари и за какво трябваше да бъдат използвани. Ти също го знаеш. Но последното място, на което някои хора биха искали да видят тази история, са първите страници на "Уошингтън Поуст" или "Ню Йорк Таймс".
– Защо имам чувството, че ме заплашваш, а чрез мен и собственото си правителство? – изръмжа Саут. – Какво искаш? Още пари? Малко ли ти се виждат един милиард евро? Или ме изнудваш само ей така, за кеф?
– Опитвам се да ти обясня защо няма да се явя в службата. Защото ще е все едно дали съм, или не съм виновен. А аз наистина не съм. Но въпреки това с мен ще е свършено.
– Тогава защо доброволно реши да изпълниш тази мисия?
– Защото исках да служа на страната си. По тази причина и не обърнах особено внимание на детайлите, които не се случиха според плана. Но сега ще имам достатъчно време да се занимая с тях.
– Е, кой е откраднал парите, след като не си ти?
– Ще разбера. Можеш да разчиташ на мен.
Уинго прекъсна връзката и понечи да прибере телефона в джоба си, но в същия момент той започна да вибрира. Прочете току-що получения имейл.
Тайлър му беше отговорил.
Шон изблъска матрака и се закашля от гъстия дим.
– Добре ли си? – викна той.
– Благодаря, да – отвърна тя и също се закашля. – Но ако не изчезнем час по-скоро, и двамата ще бъдем зле.
Измъкнаха се от ваната и се запрепъваха към вратата. Или по-скоро към мястото, където би трябвало да е тя. Стената между банята и стаята бе полуразрушена. Шон понечи да прекрачи прага, но бързо се дръпна назад. Мишел почти се блъсна в него и също се дръпна.
На практика спалнята я нямаше. На нейно място зееше широка дупка към това, което беше останало от помещението под нея, така че нямаше как да стигнат до външната тераса. Пламъците ближеха стените, а димът ставаше все по-гъст.
Мишел надникна през ръба.
– Трябва да се измъкнем – извика тя.