После се случи чудо, точно пред очите му.
Зърнал човека, който току-що излезе от офисите на "Херон", той буквално се вцепени. Облеченият в пилотска униформа мъж спокойно се насочи към паркинга.
Уинго измъкна телефона си и му направи няколко снимки.
Мъжът се качи в последен модел ауди.
Уинго засне номера му, а после потегли след него.
Мъжът не беше Тим Саймънс от Небраска.
Беше един от онези, които изскочиха от каменната постройка в Афганистан. Което автоматично го превръщаше в добра, макар и единствена следа – поне за момента. Надяваше се, че тя ще му помогне да разбере какво, по дяволите, се случва.
41.
– Давате ли си сметка в какви неприятности се забърквате?
Въпросът не беше зададен от агент Маккини, а от специален агент Дуейн Литълфийлд, който не си направи труда да се представи – може би защото името му беше изписано на баджа, който висеше на врата му. Беше трийсет и няколко годишен чернокож мъж, висок около метър и осемдесет, с широки рамене, дебел врат и мускулести ръце, които изопваха ръкавите на ризата му. Изглеждаше достатъчно як и достатъчно ядосан, за да пробие с юмрук дупка в металната врата на стаята, в която ги бяха затворили.
Шон и Мишел не му отговориха. Намираха се във Вашингтонското оперативно бюро на ФБР в центъра на града. Тайлър не беше с тях, а в друга стая, вероятно за да го разпитат отделно.
– Зададох въпрос, човече! – изръмжа Литълфийлд и се надвеси над Шон.
– Помислих си, че е риторичен – отвърна Шон. – Но ако наистина имате някакви съмнения, отговорът ми е "да". Наистина си даваме сметка къде се намираме и при какви обстоятелства сме се озовали тук.
– А защо беше необходимо да изпратите цяла армия? – остро попита Мишел. – Не разполагате ли с джиесеми?
Литълфийлд се извъртя към нея.
– Нима ще ме учиш как да си върша работа?
– Ами май да.
– Много си нахакана, госпожице!
– Това съм го чувала и преди.
– Нека се придържаме към професионалния разговор и да караме поред – намеси се Шон. – Защо сме тук?
– Наистина ли искаш отговор? – втренчи се в него Литълфийлд.
– Да, наистина. Бяхме в собствения ми дом заедно с клиент. Не вършехме нищо нередно, но в един момент надникнах през прозореца и видях, че сме обкръжени от цялата Трета армия на генерал Патън!
– Май ще се наложи да ти освежа паметта – промърмори Литълфийлд, грабна дистанционното от масата и го насочи към монитора, прикрепен към отсрещната стена.
Екранът оживя. Кадрите показваха как Шон и Мишел се измъкват от поразрушената сграда на мотела и изчезват в далечината. Литълфийлд спря кадъра, хвърли дистанционното обратно на масата и обяви:
– В днешно време каквото и да се случи, все ще се намери някой да го снима. – След тези думи той се тръшна на един стол, сключи ръце зад тила си и добави: – Очевидно имате какво да обяснявате, освен ако не твърдите, че на видеото не сте вие.
Вперили очи в екрана, Шон и Мишел срещнаха собствените си погледи.
– Някой се опита да ни взриви – каза Шон. – Не вярвам вашата "камера" да е хванала и неговата физиономия.
– Защо са искали да ви убият?
– Ти разговаря ли с Маккини? – попита вместо отговор Шон.
– Знам за инцидента в мола, ако това имаш предвид. Знам и за генерала, който ти е сритал задника в болницата заради тежкоранената си съпруга. И накрая знам, че имате малолетен клиент, чийто баща е изчезнал при все още неизяснени обстоятелства. – Агентът се приведе напред и положи огромните си длани на масата. – Това, което не знам, е защо всичко това се случва точно на вас. И Маккини не знае.
– Случват ни се доста неща – обади се Мишел. – Понякога ми се струва, че сме пипнали някакъв шибан вирус.
– И двамата сте бивши агенти на Сикрет Сървис – изгледа я Литълфийлд. – Изритани, защото сте се издънили.
– Стара история – небрежно отвърна Шон. – Ако провериш по-близкото ни минало, ще установиш, че работим абсолютно легално и сме доста добри в това, което вършим. Много хора ще го потвърдят.
– Вече го потвърдиха. Аз също съм добър в работата си и поразпитах за вас, преди да си имаме вземане-даване.