– По дяволите! – промърмори той.
– Какво има? – изгледа го Мишел, която седеше до него. – Не обичаш тези птички?
Въпросът беше ироничен, защото тя прекрасно знаеше, че като агент на Сикрет Сървис партньорът ѝ беше използвал хеликоптери много по-често от повечето мъже в униформа.
– Не ми харесва посоката – отговори Шон.
– Която е?
– Кемп Дейвид.
Мишел го погледна изненадано и се приведе да хвърли един поглед навън.
– По дяволите! – рече тя.
– Това вече го казах – сопна се той.
Мишел се облегна назад.
– Отиваме при президента?
– По всяка вероятност.
– Спомняш си последния, с когото си се срещал, така ли?
– Надявам се, че този е по-добър.
Хеликоптерът се приземи. Поведоха ги към основната сграда на строго охраняваната резиденция, намираща се в планината Катоктин и кръстена на внука на Дуайт Айзенхауер.
Въведоха ги в просторно помещение с чамова ламперия.
– Давала ли си някога наряд в Кемп Дейвид? – попита Шон.
– Само веднъж – отвърна тя. – Когато кралят на Йордания реши да поиграе голф тук. Но се суетеше така, че да ти се прииска да издоиш някоя крава за развлечение.
– Самата истина – обади се мъжки глас.
Шон и Мишел едновременно скочиха на крака, подчинявайки се на старите навици.
Президентът Джон Коул беше висок около метър и осемдесет и явно водеше битка с талията си, поразширена от неговите петдесет и пет години. Но раменете му все още бяха широки, обветреното му лице беше свежо, а усмивката – заразителна. Изглеждаше в отлично здраве и излъчваше самоувереност.
– Господин президент – почтително изрече Шон, а Мишел само кимна.
– Моля, седнете – рече Коул.
Двамата агенти на Сикрет Сървис, които придружаваха държавния глава, явно бяха наясно с миналото на гостите. Мишел дори разпозна единия от тях като свой бивш колега. Разбира се, поведението им излъчваше подозрителност. Без никакво колебание биха пуснали по един куршум в главите им, ако обстоятелствата налагаха извънредни мерки.
Президентът беше облечен неофициално – широк панталон, трикотажна риза и син блейзър. Охраната също, защото тук модата се диктуваше от домакина. Коул се настани зад близкото писалище, а Шон и Мишел седнаха срещу него.
– Знам, че вие двамата сте работили за моя предшественик – огледа ги внимателно президентът.
– За нещастие, е така – кимна Шон.
– Истината си е истина и обществото трябва да я научи. Това е нещо съвсем естествено.
– Затова ли сме тук? – пожела да узнае Мишел.
– Знаете, че е така. – Президентът се обърна към единия агент и подхвърли: – Били, доколкото си спомням, ти се познаваш с госпожица Максуел, нали?
Били огледа Мишел, усмихна се и кимна.
Мишел отвърна на кимването, но си спести усмивката.
– С какво можем да помогнем? – попита Шон.
– Какво знаете за Сам Уинго?
– Знаем, че е изчезнал.
– С над един милиард долара държавни пари.
– Ние работим за сина му.
– Убеден съм, че младежът е много разтревожен за баща си.
– А вие сте разтревожен, че баща му е предател, убиец и крадец, нали? – внимателно каза Шон.
Коул качи краката си на бюрото и сплете пръсти на корема си.
– Не си представях първата година от мандата си по този начин – рече той. – Искам да направя куп неща преди изчерпването на политическия капитал, който натрупах по време на предизборната кампания. Но един потенциален скандал ще отнеме вятъра от платната ми. Медиите вече спекулират, а приятелите ми в другия край на палубата надушват кръв и започват да се прегрупират. Засега запазвам мълчание, защото изчаквам да видя как ще се развият събитията. Но рано или късно ще трябва да направя публично изявление и искам да разполагам с нещо позитивно. Засега обаче нямам нищо...
– Къде трябваше да отидат парите? – попита Шон. – Доколкото успяхме да разберем, на мястото на срещата са били открити труповете на мюсюлмански бунтовници от неизвестна страна.
– Ние предпочитаме да ги наричаме борци за свобода, въпреки че по онези места съюзникът ти на закуска се превръща в твой враг още преди вечеря. Не съм сигурен дали и в случая е така, но на каквото съм си постлал, на такова ще легна.
– Тоест парите са били предназначени за тях – каза Шон. – Като помощ в борбата им срещу някое ислямистко правителство. Кое по-точно?
– Съжалявам, но не мога да ви кажа. Ако не беше връзката ви с Тайлър Уинго, никой от вас нямаше да бъде допуснат до никаква информация.
– А вие се нуждаете от Тайлър, така ли? – попита Мишел.
– Нуждая се от баща му. Искам да ми каже къде, по дяволите, изчезнаха парите и какво изобщо се е случило там. Ако се е обърнал срещу нас, трябва да го открием, а заедно с него и парите. Ако е невинен, пак трябва да се появи, за да обясни какво се е случило.