– Но нищо не ти идва наум, така ли? – небрежно подхвърли той.
– Когато бях у тях, май зърнах някакви въдици – направи опит да ѝ помогне Мишел. – В пералното помещение или в килера...
– Ами да, разбира се – каза момичето и лицето му светна. – Двамата редовно излизаха с въдиците си нагоре по реката. Всъщност не е река, а по-скоро поток, но има риба. Двамата обичаха да стоят на брега и да разговарят. Ходила съм там с Тайлър два пъти, въпреки че не си падам по риболова. Просто гледах и си говорех с него.
– Ще ми кажеш ли къде се намира това място? – попита Шон и извади бележника си.
Момичето го описа. Двамата партньори ѝ благодариха и се насочиха към лендкрузъра.
– Дай ключовете – протегна ръка Шон.
– Какво?!
– Ключовете– щракна с пръсти той.
– Защо?
– Защото не искам да ни спират за превишена скорост или други нарушения.
– До тук не ни спряха, нали?
– С Божията помощ. Но не можем да разчитаме само на нея. Ключовете, ако обичаш!
Тя запрати връзката към него с такава сила, че един от ключовете нарани пръста му.
– Много ти благодаря! – направи гримаса той.
Качиха се в колата и потеглиха.
– Вече е седем и половина – каза Мишел. – Сигурен ли си, че не искаш да карам аз?
– Абсолютно, благодаря.
Поеха в указаната посока. Мишел диктуваше от записките, които Шон беше нахвърлял в бележника си.
– Какъв е планът? – попита тя, докато той вземаше един остър ляв завой.
– Длъжни сме да приемем, че Сам Уинго ще бъде въоръжен и подозрителен. Разбира се, че ще се довери на сина си, но на никой друг.
– Няма как да поемем ролята на съдии и екзекутори, Шон. Не и на място.
– По дяволите! – изръмжа той. – Ти беше тази, която подхвърли, че може би ще се наложи да го убием.
– Казах "само в краен случай".
– Трябва да контролираме ситуацията и да се опитаме да спечелим доверието му.
– Доста трудни задачи – поклати глава тя.
– Така е.
– Но не е ли фактът, че се връща при сина си, доказателство за неговата невинност?
– Може би. За съжаление, не е неоспоримо доказателство. Да не забравяме и нещо друго – онези, които са му скроили номер в Афганистан, едва ли искат да се завърне у дома и да разговоря с някого.
– А ние можем да се окажем между чука и наковалнята, а?
– Отдавна вече сме там, по дяволите! – изръмжа Шон.
Мишел извади пистолета си, провери дали има патрон в цевта и го остави до себе си.
– Ами ако Уинго не се появи сам? – попита тя.
– Че с кого друг?
– В случай, че не е невинен...
Шон се замисли, после бавно кимна
– Проблемът е там, че той познава далеч по-добре от нас мястото, където са ловили риба.
– Положително е така. Но едва ли умее да преценява обстановката в рамките на шест секунди, както го правим ние.
– Налага се да се разделим. Аз ще осъществя контакта, а ти ще ме прикриваш.
– А защо не обратното?
– Не се гордея от факта, че ти стреляш по-добре от мен – усмихна се той.
– Снайперът е някъде там – каза тя и се обърна назад.
– Това е добре. Може и да ни потрябва.
– Мислиш ли, че Тайлър има някакви подозрения относно баща си?
– Изключено – поклати глава Шон. – Той го боготвори. Надявам се, че сержантът ще оправдае очакванията му. – Погледна през предното стъкло и добави: – Скоро ще разберем всичко. Вече виждам отклонението, което ще ни отведе на мястото. Налага се да спрем доста далече от него. Последното нещо на света, което бих искал в момента, е Тайлър да засече джипа ти. Ще заобиколим пеша мястото, ще си изберем наблюдателен пункт и ще чакаме.
– Може би Сам Уинго вече е там – отбеляза Мишел.
– Може би, но нищо не можем да направим – кимна Шон и се обърна да я погледне. – Ще успееш ли?
– Какво?
– Да натиснеш спусъка, ако се наложи. В присъствието на Тайлър.
– Няма да позволя да ти се случи нищо лошо, Шон – отвърна твърдо тя. – Това е повече от сигурно.
47.
– Знаете ли, че тази информация е по-скъпа от златото? – попита мъжът. – А също така от платината и дявол знае още от какво.
Алън Грант го наблюдаваше от пасажерското място.
– Разбирам – кимна той. – По-скъпо е от платината, но вие ми го продавате на същата цена. Благодаря ви.
Мъжът се казваше Майло Прат – нисък и набит, прекарал много години по местата, откъдето можеше да набави "платината" за Грант.
– А знаете ли колко струва платината? – подхвърли с усмивка той.
– Много. Вероятно повече от златото.
– Златото изобщо не може да се сравнява с нея. Как казахте, че ви беше името?