– Няма значение.
– А защо ви е тази информация?
– Винаги съм бил любопитен – сви рамене Грант. – Такава ми е природата.
– Но защо точно това? – попита Прат. – Човекът ще иска да знае и трябва да му предложа някакъв отговор, разбирате ли?
– Разбирам отлично. Ако не бяхте попитали, щях да остана разочарован.
– Добре. И тъй, защо?
– Не е ли очевидно?
– Вие предател ли сте? Веднага ще подчертая, че това не е проблем за мен, но бих искал да го знам.
– Не съм предател, а по-скоро обратното.
– Федерален агент? Каква операция под прикритие изпълнявате?
– Имате набито око – похвали го Грант и насочи показалец в гърдите му.
– Предполагам, че това може да се промени, но аз съм безсилен да направя каквото и да било.
– Разбирам ви много добре. Все пак трябва да го включа в операцията.
– Всичко е тук – промърмори Прат и му подаде една флашка.
– Надявам се да е така – отвърна Грант и протегна ръка да я вземе.
– Нямаше да държите тази флашка, ако не бях проверил дали парите са преведени по сметката ми.
– На ваше място и аз щях да направя същото – кимна Грант. – С една незначителна разлика.
– Каква? – попита Прат.
Грант го сграбчи през раменете и го заби в кормилото, така че смаза гръкляна му. После просто го изчака да умре от липсата на кислород и да рухне странично върху седалката.
– Никога не бих направил размяната на усамотено място, тъй като има опасност да се разделя с живота си – каза на мъртвия той. – Точно като теб.
След тези думи излезе от колата и спокойно се отдалечи. Минута по-късно се качи в своята и потегли. Караше бавно, далеч под разрешената максимална скорост. Следващата му спирка беше старата радиостанция, чието преустройство вървеше с бързи темпове. Знаеше, че хората му работят неуморно, но искаше да ускорят темпото още повече. След ремонта тук щеше да се появи техническият му екип, съставен от хора с различна националност, като всеки един от тях мислеше само за себе си, без да се вълнува от понятия като дом и родина. Това му харесваше. Когато мотивацията се изразява с парични знаци, човек знае къде стои. Тези бяха най-добрите, които можеха да се намерят, а Грант знаеше къде да търси.
Пентагонът беше точно толкова оживен, колкото и през деня. Огромната сграда наистина не спеше никога. Хората работеха и се хранеха тук през всичките двайсет и четири часа на денонощието. Той премина през охраната и се насочи директно към кабинета на тъста си. Беше приет веднага, защото Дан Маршал го очакваше. Предстоеше му вечеря с него и се надяваше да научи колкото се може повече за това, което го интересуваше.
Маршал го посрещна точно толкова ентусиазирано, колкото и преди. Първо разтърси ръката му, а след това го сграбчи в мечешката си прегръдка.
– Лесли казва, че напоследък си много зает, Алън. Но не бива да забравяш, че внуците ми се нуждаят от вниманието ти.
– Не забравям, Дан. Просто ми се струпа малко повече работа. Имам желание да осигуря добър живот за всички ни. С Лесли мислим да те зарадваме с още внуци. Трима не са достатъчни. Все пак сме още млади...
– Никога няма да ме чуеш да се оплаквам от още котета, с които да се търкалям по килима! – каза Маршал с грейнало лице.
Насочиха се към един от ресторантите на Пентагона и си избраха уединена маса.
– Изглеждаш ми разтревожен – подхвърли Грант, взрян в лицето на тъста си.
Маршал се усмихна, разтърка лицето си с длан и отпи глътка от наливната бира "Коорс", която си беше поръчал. Грант пиеше само вода. Тъстът му остави халбата на масата и лицето му стана сериозно.
– Следиш новините, нали? – подхвърли той.
– Случват се странни неща – кимна Грант. – Не мога да разбера как един милиард долара държавни пари изчезват в Афганистан заедно с някакъв боец от резерва.
Маршал се огледа наоколо, а после се приведе над масата.
– Всъщност парите са в евро.
– Така ли? Защо?
– Не мога да кажа.
– За какво са били предназначени тези пари, по дяволите? – попита Грант, после бързо добави: – Извинявай, това трябва да е поверително...
– Медиите вече са пълни със слухове, повечето от тях неприятни. Конспирация, закононарушения, злоупотреба със средства. И всичко това стига до високи места.
– А има ли някаква истина в тези слухове? – спокойно изрече Грант.
– Ще го кажа по друг начин, Алън. Не мога да се закълна, че в тях няма истина.
Още нищо не си видял, помисли си Грант и потупа ръката на тъста си.
– Ти отговаряш за снабдяването, Дан. Купуваш разни неща за армията, контролираш много пари. Нали няма да се забъркаш в нищо нередно?