Тя се обърна в посоката, от която беше дошъл изстрелът.
Сам Уинго свали пистолета. За миг очите им се срещнаха.
Мишел му кимна признателно. В следващия миг Уинго вече го нямаше. Къде ли беше изчезнал Тайлър? Може би баща му го беше отвел на сигурно място, а след това се беше върнал да им помогне. Браво на него, помисли си с благодарност тя.
После се обърна и хукна по посока на ниското боботене на лендкрузъра, което помнеше не по-зле от собственото си име. Изскочи на малката полянка и зърна мъж, проснат по очи. В първия момент реши, че това е Шон, и се парализира от ужас. После джипът включи на заден и пътническата врата се отвори.
– Скачай вътре! – изкрещя Шон. – Бързо!
Изчака я да влезе и натисна педала до дупка. Джипът подскочи и се стрелна напред. Задницата му поднесе, но после гумите получиха нужното сцепление. Шон я погледна едва когато стъпиха на асфалта.
– Ти кървиш! – стреснато извика той.
– Благодаря ти, че забеляза – промърмори тя, вдигна някаква кърпа от боклука в краката си и започна да се бърше.
– Съмнявам се, че това нещо е чисто – подхвърли той.
– А пък аз се съмнявам, че изобщо ми пука!
– Добре ли си?
Мишел свали сенника, погледна се в огледалцето и отметна назад косата си. На челото ѝ имаше доста дълбока драскотина.
– Дреболия – рече тя. – Удари ме парче кора, а не куршум. – После измъкна от жабката флаконче антисептик, напръска раната и я покри с широка лепенка. Облегна се назад и каза: – Май и този път отървахме кожата...
– Да, но междувременно изгубихме Уинго и Тайлър – мрачно отвърна Шон. – Дано не са ги пленили или ликвидирали. – Кракът му рязко се вдигна от педала на газта. – Не мислиш ли, че трябва да се върнем за тях?
– Не. Според мен са добре.
– Откъде знаеш?
– Той ми спаси живота – едва чуто промълви Мишел.
– Кой?
– Сам Уинго. Някакъв тип, покачен на едно дърво, ме беше взел на мушка със снайпера си. Но Уинго го принуди да стреля по него точно когато се канеше да ми пръсне мозъка.
– Май наистина ще се окаже, че този човек е свестен – промърмори Шон.
– А какъв беше онзи мъж, проснат зад колата ми? – погледна го тя. – Какво се случи?
– Предполагам, че са ни проследили до тук. Или нас, или Тайлър. Защото едва ли са успели толкова бързо да засекат Уинго. Просто са оставили човек да наблюдава колата ни. Успях да му видя сметката, преди да ме свитне.
– Не чух изстрел – отбеляза Мишел.
– Защото го ударих по главата с един камък.
– Рискувал си да го приближиш?
– Не, улучих го от десетина метра.
– С камък?
– Не съм ли ти казвал, че в колежа бях питчър?
– За пръв път го чувам.
– Е, останах доволен, че все още съм запазил някакви умения.
– Сега какво?
– Проблемът е там, че са ни проследили, за да пипнат Уинго.
– А той си мисли, че ние сме ги довели?
– Не. Иначе онзи снайперист нямаше да се цели в теб. Освен това чух и други изстрели.
– Два от тях бяха мои. С цел временно отстраняване, а не ликвидиране.
– Значи Уинго знае, че и ние сме били нападнати.
– Което не дава отговор на въпроса, който ти зададох – каза Мишел. – Сега какво?
– Трябва отново да се съберем с Тайлър и Уинго. Нямаме друг шанс да постигнем някакъв напредък. Ако не, ще продължаваме да се въртим в кръг, докато не станем жертва на куршум или бомба.
– А как ще се "съберем" с тях?
– Много питаш! – отсече Шон. – Вместо това можеш да потърсиш и някой отговор!
– Ами добре. Вече знаем как изглежда Уинго, въпреки че е променил външността си.
– Е,и?
– Ако успеем да се доберем до записи от летищните камери, може би ще разберем как се е прибрал. Без съмнение със самолет, защото с кораб щеше да пътува значително по-дълго.
– Добра идея – кимна Шон.
– Благодаря – отвърна тя. – Такива ми хрумват най-много веднъж в годината.
– Но за да я реализираме, ще трябва да се обърнем за помощ към Маккини или Литълфийлд – каза той.
– Защо да доставяме удоволствие само на единия? По-добре да ги натиснем и двамата – предложи Мишел.
– Това ми звучи като план.
– Да се надяваме – рече тя, но в гласа ѝ се долови несигурност.
50.
Алън Грант слушаше новините с голямо внимание. Бяха открили безжизненото тяло на Майло Прат в колата му с премазан ларинкс. Полицията нямала нито улики, нито заподозрян. По тази причина призовавала за помощ всеки, който има някаква информация за убиеца.
Но Грант беше убеден, че такава помощ няма да има, просто защото беше взел всички мерки да остане незабелязан. И не беше оставил никакви улики.
Тялото на Джийн Шепърд не беше открито. Той се съмняваше, че това ще се случи някога, но дори да го откриеха, нямаше никакви причини за тревога. Беше се погрижил да прикрие всички следи, които го свързваха с нея.
Продължи да шофира и излезе от града. Не след дълго стигна до крайната точка на пътуването си. Премина през бариерата, спря встрани от тесния път и се зае да обхожда периметъра на новата си покупка. Радиостанцията вече нямаше почти нищо общо с онова, което представляваше в момента на сделката, а хората му продължаваха да действат бързо и прецизно. Скоро грубата работа щеше да приключи и идваше ред на техническия екип, който щеше да извърши чудеса.
Предавателната кула беше окичена със сателитни чинии. Един от работниците беше стъпил в коша на вишката с поредната чиния в краката си. Грант прецени, че вече е крайно време да обърне внимание на таблета, който беше поставил върху капака на колата си. За съставянето на този имейл се нуждаеше от спокойствие, което нямаше как да му бъде осигурено във вътрешността на сградата, където продължаваше да кипи напрегнат труд.
Използваше защитен портал, така че имейлът му не можеше да бъде проследен – разбира се, дотолкова, доколкото нещата в днешно време изобщо можеха да бъдат защитени. Но когато човек знаеше какво прави, успехът бе гарантиран. Точно както в неговия случай.
Написа имейла за няколко минути, след което се зае да го редактира. Докато набираше думите Афганистан и опиумен мак, на лицето му се появи усмивка. Остана доволен от работата си и натисна бутона за изпращане. Имаше чувството, че изстрелва торпедо. Надяваше се, че този път попадението ще бъде далеч по-унищожително от предишното, тъй като доказваше по категоричен начин, че американското правителство финансира определена бунтовническа групировка.
Изтри имейла и спокойно прибра таблета в джоба си. В същия момент изпиука телефонът му. Измъкна го, погледна дисплея и усмивката му бе заменена от мрачна гримаса.
По всичко личеше, че Кинг и Максуел са истински царе на измъкването. Максуел беше ранила двама от хората му, а Кинг беше извадил от строя трети. Сам Уинго беше застрелял четвърти човек от екипа му, след което беше изчезнал заедно със сина си.
Грант прибра телефона, облегна се на колата си, погледна свъсеното небе и затвори очи. След това започна да си тананика "Рапсодия в синьо" – любимият му метод да се освобождава от напрежението. Не след дълго отвори очи, погледна към радиостанцията и започна да обмисля следващите си стъпки.
Току-що изпратеният имейл щеше да се взриви като бомба над Вашингтон, а ударната вълна щеше да стигне много надалече. В днешно време, благодарение на електронните медии и внимателните очи, денонощно търсещи следващата голяма новина, слуховете се разпространяваха изключително лесно.
Което означаваше безпроблемно развитие на основния план въпреки някои спънки в детайлите.
Бившите агенти на Сикрет Сървис му създаваха сериозни проблеми, но той все още беше далече пред тях. А Уинго със сигурност щеше да потъне още по-надълбоко, този път заедно със сина си. В момента нямаше смисъл да хукне след него, тъй като имаше друга, доста по-лесна мишена.
Кинг и Максуел бяха зрелите плодове, увиснали на най-долните клони. Те едва ли можеха да бъдат наречени лесни мишени, но Грант умееше да изчислява процентите и това му даваше увереността, че трябва да се фокусира именно върху тях. Още повече че директното преследване изобщо не беше задължително за когото и да било от тях. Стигаха му досегашните загуби в жива сила.