Лятната буря обгърна храма Кодай във воали от струи дъжд. Сано усети, че някой застана до него. Извърна се и видя средна на ръст, около трийсет и пет годишна монахиня в широка сива роба.
— Аз съм Козери — каза тя. Тихият й глас отекна в сумрачната зала. — Искали сте да говорите с мен?
— Да — отвърна Сано и после огледа по-внимателно монахинята. Високото й чело и скули под обръснатия скалп бяха оформени съвършено. Кожата й бе с цвят на слонова кост и блестеше на светлината на лампата. Очите й бяха издължени полумесеци под тежки сънливи клепачи, усмихнатите й устни бяха пълни и чувствени. От възхита ударите на сърцето му и дишането му се ускориха. Тази неочаквана, чисто физическа реакция при вида на Козери го изненада. Бе смятал, че при възрастта му и след брака му не можеше да го плени повече красотата на никоя непозната. Прикривайки неудобството си, Сано се представи и каза: — За жалост имам лоши новини за вас. Бившият ви съпруг е мъртъв.
Козери се вцепени, усмивката й угасна и тя се извърна към олтара.
— Как е станало? — попита тя.
— Бил е убит — докато даваше подробности и обясняваше защо е дошъл, Сано отчете, че шокът на Козери изглеждаше напълно искрен. — Трябва да разговарям с вас за някои неща, които може би имат връзка с престъплението. Как се омъжихте за левия министър? — попита той и се премести по-близо до Козери.
— Аз съм от клана Наканоин, нисши благородници от куге. Когато станах на петнайсет години, се омъжих за един братовчед, но той почина. Коное беше вдовец и скоро след това се споразумя с родителите ми да се ожени за мен.
— А вие… с готовност ли приехте да се омъжите за него? — попита Сано, като се опитваше да се отърси от смущението, с което го изпълваше присъствието на Козери. Изпитваше към нея чисто сексуално желание. Но тя бе монахиня, потенциален свидетел в дело по убийство, а той имаше съпруга, която обичаше и желаеше! Откакто се бяха оженили, дори не забелязваше другите жени. Какво му ставаше сега?
Козери извърна поглед:
— Беше толкова отдавна… Когато влязох в манастира, загърбих миналото си.
— Обичахте ли левия министър? — попита той, а мислено си представяше мекотата на кожата и гъвкавостта на тялото й.
— Не — едва забележима усмивка повдигна ъгълчетата на устата й. — Бях на седемнайсет, а той — на трийсет и две. Никога не сме били близки…
— И не сте имали деца?
Руменина обагри матовия й тен.
— Коное имаше две големи дъщери… — Сано бе разговарял с тях, но те бяха със стабилно алиби и нямаше никакви видими причини да желаят смъртта на баща си. — А съпружеството ни трая само една година… Предполагам, просто не сме имали достатъчно време, за да създадем общо дете. Прекратих брака, защото реших да посветя живота си на своето духовно призвание.
— Имахте ли някакви други причини да напуснете левия министър?
— Не — отвърна Козери. — Той беше добър човек, стараеше се да ми даде всичко, което може да желае една съпруга.
Очевидно страстта в семейството е била едностранна. Изваждайки изпод кимоното си писмата, които бе намерил в къщата на Коное, Сано каза:
— Нека ви прочета нещо: „Как можа да ме напуснеш? Без теб всеки ден изглежда лишена от смисъл вечност. Духът ми е повален воин. Гняв разяжда любовта ми към теб като червеи в ранена плът. Копнея да те изтръгна от своенравния ти живот. Ще постигна своето отмъщение!“ — Козери потръпна. Тежките й клепачи се сведоха. — Това е написано от левия министър до вас — каза Сано. — Не сте ли го чели?
— Престанах да чета писмата му преди години. От храма връщаха писмата му неотворени — Козери зарови лице в шепите си. — Бях забравила какво представляват.
— Да, тонът им е яростен и злостен. Така ли се държеше с вас, докато бяхте женени? — Козери поклати глава и прокара треперещи пръсти по врата си. Сано почувства неустоимата съблазън, която излъчваше всеки неин жест, и проумя отчаяната решителност на Коное да я притежава. — Той… проявявал ли е към вас каквото и да било насилие?
— Никога — тя се извърна с лице към него. В очите й Сано съзря постепенно избистрящото се съзнание, че той е не само служител на бакуфу, но и привлекателен мъж. — Но левият министър смяташе, че може да притежава всичко, което пожелае, и не бе склонен да приеме поражението си… Съжалявах го.
— Значи сте доволна, че е мъртъв и повече няма да ви досажда.
Козери посрещна думите му с несигурна усмивка.
— Не бих пожелала ничия насилствена смърт. А и не съм имала достатъчно време да осмисля факта, че него вече наистина го няма.