— Да? — изръмжа той.
Враждебният му маниер и окаяният му вид изплашиха Рейко.
— Аз… аз търся даймио Ибе — каза тя.
— Тук няма човек с такова име — мъжът понечи да затвори вратите.
— Чакайте — възкликна Рейко, опитвайки се да го спре. — Тази къща не е ли на владетеля Ибе?
Върху лицето на мъжа цъфна похотлива усмивка.
— Грешиш — каза той, — но може би е по-добре да влезеш. Хубаво момиче като теб винаги е добре дошло…
Рейко избяга изплашена и мъжът затръшна портите. Тя чу как резето отново се плъзна на мястото си. Вдигна поглед към къщата, обзета от отчаяние. Какво ли бе открил левият министър Коное зад тези спуснати капаци на прозорците? Хрумна й нещо. Побърза към портата на съседната къща и почука.
— Да, госпожо? — обади се една слугиня.
— Извинявай — каза Рейко, разтягайки устни в смутена усмивка, — но дали не бих могла да ползвам помещението ви за облекчаване? — това бе учтивото название на тоалетната. — Съжалявам, че ви притеснявам, но не търпи отлагане.
— Да, разбира се — слугинята й се усмихна в отговор, готова да помогне на изпаднала в нужда жена. — Насам.
Тя поведе Рейко зад къщата в малък заден двор. Рейко се възползва от момента и посочи към съседната къща с невинно изражение:
— Кой ли живее там?
— Някакви мъже… Не ги познавам.
— Колко са?
Озадачена, слугинята поклати глава:
— Те си знаят — после отвори вратата на нужника. — Ако имате нужда от нещо, викнете.
— Аригато, благодаря! — Рейко влезе в тоалетната, изчака слугинята да си отиде и после пак излезе. Огледа внимателно двора. Покрай оградата видя гребла, кошници и една бъчва. Тя тихо обърна бъчвата, стъпи върху нея и надникна през оградата. Съседният двор бе досущ като този, но докато го разучаваше, задната врата на къщата се отвори и на прага се показа мускулест мъж само по препаска. Тялото му бе покрито с татуировки — отличителен знак на бандитите. Той остави вратата открехната и влезе в нужника. Рейко не се колеба дълго — прехвърли се през дувара и на пръсти прекоси двора. Надникна през задната врата и видя сумрачен празен коридор със стаи от двете му страни. После хвърли поглед към тоалетната. Отвътре се разнесе пъшкане. Рейко се шмугна в прохода и притисна гръб до стената. От горния етаж долитаха мъжки гласове. Макар и въоръжена с и кинжал, нямаше никакво желание да се изправя срещу тях сам-сама. Явно мъката бе притъпила инстинкта й за самосъхранение, защото тя загърби с опасностите и се промъкна нататък по коридора до един склад, пълен със сандъци. Притаи дъх и изчака, докато мъжът от тоалетната отмина. Той пое нагоре по стълбите; дъските заскърцаха под нозете му. Тръпчив мирис привлече вниманието й — да, без съмнение миришеше на барут. Тя повдигна капака на един от сандъците и вътре видя броня. Повдигна втори — оказа се пълен с мечове. В третия имаше аркебузи — пушки с дълги стоманени цеви. Четвъртият съдържаше стрели. О, богове, за какво служеха всички тези оръжия? Пък и нали право да ползват пушки имаха единствено войските на Токугава? Нозете й се вкамениха от стъписващо прозрение: левият министър бе следил мъжете, които са трупали в къщата целия този арсенал. И това бе истинската причина за убийството му!
Прииска й се да побегне колкото се може по-надалеч, но вместо това предпазливо запълзя по стълбите, които водеха към втория етаж. Сега гласовете зазвучаха по-силно и тя различи трима говорещи. Призляваше й от страх, а потта по кожата й стана ледена. На втория етаж друг празен коридор водеше покрай ред нови врати. Гласовете идваха от втората стая вдясно. Рейко се шмугна през отворената врата на първата стая и се заслуша.
— Не трябваше да я плашиш — каза изпълнен с тревога млад глас. — Събудил си подозренията й.
Друг глас му отвърна войнствено:
— Кой го е грижа какво си мисли някаква глупачка?
Рейко разпозна гласа на онзи, който й бе отворил портата.
— Сигурно е някоя от проститутките на Ибе, щом знае, че това е неговата къща.
— Не бива да отваряш вратата, без да погледнеш кой е, Горобей — каза друг мъжки глас с изискания диалект на Мияко.
— Мислех, че е Икеда с новата партида оръжия — отвърна мрачно Горобей.
— Май не биваше да използваме къщата на господаря, макар че ще се върне чак през зимата…
— Добре, ама къде другаде да идем — хем да е достатъчно голямо, хем да е уединено, и то в самия град?
Вероятно последните двама бяха васалите на даймио Ибе, оставени да охраняват имота, съобрази Рейко. Вместо това те се бяха възползвали от отсъствието му и бяха превърнали къщата в оръжеен склад.
— Призлява ми от вашето хленчене. Млъкнете!