— Янагисава сан! — гласът на Хошина, умолителен и зовящ, го прониза като назъбено острие. Против волята си той се обърна. Йорики стоеше смирено коленичил на пода: — Кълна се в честта си, че никога не съм искал да ви нараня, и дълбоко съжалявам, че съм го сторил… — в очите му, вперени в Янагисава с равен по сила ответен копнеж, светеше искреност. — Ако ми дадете още една възможност, ще ви се отплатя. Ще ви помогна да разрешите случая с убийството, ще ви посветя живота си, като ви служа предано… всичко, което пожелаете.
— Осъждам те на смърт! — дори когато произнасяше присъдата, дворцовият управител изпитваше страстно желание и мъка. Беше безнадеждно влюбен в Хошина. Трябваше да го предвиди. И да го предотврати. Той се извърна. Йорики трябваше да умре. Дори и само за да може Янагисава да осуети изнудването на Сано. — Ще бъдеш екзекутиран утре сутринта!
Стенобитната машина се стовари върху портата на владетеля Ибе с оглушителен трясък. Войниците се втурнаха през зейналите врати. Други прехвърлиха оградата около къщата и изпълниха двора. Като размахваха мечове и копия, те закрещяха:
— В името на шогуна излезте и се предайте!
Янагисава се втурна в двора след хората си.
Войниците вече претърсваха къщата. Навсякъде кънтяха стъпките на щурмоваците, в мрачните помещения отекваха викове. И тогава Маруме пристигна тичешком от дъното на къщата.
— Вътре няма никой, Янагисава сан — каза той.
Детектив Фукида затрополи надолу по стълбите.
— И вторият етаж е празен. Няма и следа от оръжията.
— Претърсете къщата отново! — нареди дворцовият управител. — Гледайте за всичко, което може да ни подскаже къде са метежниците сега или какво възнамеряват да правят — когато хората му се разпръснаха отново, Янагисава огледа складовете. Те бяха празни, макар че във въздуха още се усещаше мирис на барут. Под прозореца се търкаляше един-единствен кръгъл куршум. Янагисава го вдигна и го стисна унило в шепата си. Войниците се върнаха и докладваха, че повторното претърсване е завършило без успех. — Разпитайте съседите къде са отишли обитателите! — нареди Янагисава. — Ако не знаят нищо, искам да се претърси цялата околност. Намерете метежниците, преди да ни се е наложило да потушаваме гражданска война!
Войниците се втурнаха да изпълняват нареждането, а Янагисава остана в празния склад. Ужасяваше се да се върне в замъка Ниджо и да прекара нощта сам, със съзнанието, че Хошина скоро няма да бъде между живите. Приклекна на пода, оброни глава на колене и се отдаде на мъката си.
Глава 22
Сано и десният министър Ичиджо бяха посрещнати в резиденцията на императора от неуместна гледка. Две армии от знаменосци, стрелци, копиеносци и конници с вдигнати мечове бяха застанали един срещу друг в двата края на двора. Войниците носеха доспехи, характерни за времето отпреди четиристотин години — с огромни защитни кори за ръцете, дълги туники и сложни плетеници от шнурове. Слънчевите лъчи проблясваха по лъскавата повърхност на шлемовете, а над полесражението ехтеше военен барабан.
После, когато Сано се приближи, илюзията се разпадна. Оръжията бяха дървени; конете бяха боядисани конски глави от пресована хартия, набучени на пръчки. Никой от войниците не бе на повече от шестнайсет години. Повечето носеха само части от прокъсани бойни одежди, сякаш императорската съкровищница не осигуряваше достатъчно снаряжение за всички. Това бяха младите членове на императорския двор, увлечени в игра, очакващи сигнал, за да се впуснат в битка.
Изведнъж се разнесе мощен вик. В задната част на една от армиите император Томохито, пременен в пълен набор великолепни доспехи, издигна бойното ветрило със златен императорски герб. Обкрачил своя кон играчка, той се втурна напред по фланга на бойното поле.
— Негово величество обича да играе на война — каза Ичиджо, после се поклони и се отдалечи. Битката беше в разгара си, когато някъде отстрани на Сано се чуха бухане и гъргорене. Близо до купчина резервно оръжие стоеше принц Момозоно. Носеше обикновено памучно кимоно и шлем, твърде голям за главата му. Сано се приближи и го поздрави. Бухането на Момозоно премина в тревожни крясъци. Докато се мъчеше да изрече ответен поздрав, той въртеше трескаво изцъклените си очи. Сано си спомни, че принцът все още е заподозрян, когото не бе имал възможност да разследва обстойно. Заговори му ласкаво, като на дете: