— Страхотна битка. Вие ли сте капитанът на арсенала?
— М-мен не м-ме бива в к-каквото и да било, но н-негово величество бе така добър да м-ми даде р-роля в своята игр-ра — неприятни звуци съпроводиха отговора на Момозоно, но Сано не можеше да сбърка наблягането на последната дума. Момозоно не беше вдетинен инвалид, а зрял мъж, който добре разбираше разликата между фантазиите и ужасната реалност на собственото си съществуване.
— Значи вие много обичате императора? — попита Сано.
— Да — Момозоно издаде звуци, наподобяващи кучешки лай. — Ако н-не беше той, досега да съм м-мъртъв — болезнен спомен помрачи напрегнатото му лице.
— Разкажете ми какво се случи.
Момозоно се поколеба — очевидно си даваше сметка за опасността, която застрашаваше един заподозрян в убийство, тръгнал да споделя със специалния следовател на шогуна. Но в същото време Сано усети в него порив, който се противопоставяше на предпазливостта. Колко често някой си правеше труда да разговаря с него? Колко ли копнееше да общува с някого! Накрая Момозоно заговори:
— К-когато бях м-малък, живеех в императорския дворец заедно с другите принцове. Една п-пролет, к-когато бях на осем години, започнаха м-моите страдания. Н-не мо-можех да се овладея. Лекарите н-не знаеха к-какво ми е. Изливаха илачи в гърлото м-ми, предписваха м-ми очистителни и к-клизми. Свещениците к-казаха, че съм обсебен от демон. П-палеха огньове около м-мен и п-пееха заклинания, н-но н-нищо не подейства. Ставах все по-зле. Накрая м-ме заключиха в един склад. Всеки ден н-някой слуга отваряше в-вратата и хвърляше вътре храна. П-позволяваха ми да изляза само когато почистваха. Живеех като с-скот. С един-единствен п-прозорец. П-прекарах там цяла година — Сано си представи страха и унижението, което Момозоно е изпитвал през тази безкрайна година. Но съчувствието нямаше място в едно разследване за убийство. След кратка почивка принцът продължи: — И тогава една н-нощ дойдоха н-някакви хора. Увиха ме п-плътно в завивки и м-ми завързаха устата. Отнесоха м-ме някъде с п-паланкин — гласът му се скърши и премина в ридание; очите му плувнаха в сълзи. Като гримасничеше и пухтеше, той продължи: — П-пътувахме дълго. Накрая спряхме в едно п-планинско селце. Беше тъмно, валеше сняг и всичко бе сковано от студ. М-мъжете ме оставиха п-пред селото и ми развързаха устата. После вдигнаха п-паланкина и си тръгнаха — Момозоно опита да си избърше носа, но ръката му се отметна нагоре и той използва другата, за да я дръпне обратно. — Бях ужасен. Не знаех какво да правя, затова седнах и зачаках. К-когато започна да се развиделява, дойдоха селяните, но ме нап-пъдиха. Седях съвсем сам два дни, п-премръзнал и гладен, вцепенен от страх — изпълнен с жалост, Сано си представи как селяните вероятно бяха замеряли с камъни горкото дете, преди да го оставят да умре. — Тогава м-ми се доспа, стана ми топло — продължи Момозоно. — Вече н-не ме беше грижа к-какво ще стане с мен. Бях на п-прага на смъртта. И тогава мъжете се върнаха. Отведоха ме обратно в двореца. Умиха ме, н-нахраниха ме и ми дадоха стая в п-помещенията на императора. Т-то-мохито дойде при мен и м-ми каза, че сънувал някакъв демон, който заплашил да п-причини страшно бедствие, ако не м-ме спаси. По-късно н-научих, че е измислил цялата история, за да м-ме върне, н-напук на всички. Но съм му толкова благодарен, че не м-ме е грижа, защо ме е спасил. Затова сега п-правя в-всичко, което е по силите ми, за да м-му се отплатя.
Като му предоставяш фалшиво алиби, запита се Сано. Все по-силно се убеждаваше, че заради признателността си към Томохито Момозоно би извършил и по-страшно престъпление от това да излъже в полза на императора.
— Впечатлен съм от добротата на негово величество — каза Сано. — А сега ще ми кажете ли доколко познавахте левия министър Коное?
Принцът подскочи, като бухаше и ръмжеше и яростно размахваше пестници във въздуха. Сано слисан се дръпна назад, за да избегне ударите. Момозоно с усилие на волята успя да се овладее донякъде.
— Какво ви е сторил Коное, та само споменаването му предизвиква такава реакция? — попита Сано.
— Ако аз не ви кажа, ще го н-научите от някой друг. Коное бе онзи, който м-ме заключи в склада, а п-после заповяда да ме пратят в изгнание. Да, м-мразя го — рече предизвикателно Момозоно. — Когато двамата с Томохито го н-намерихме мъртъв, аз ликувах. Но не съм го убил. Ако съм искал да го убия, защо ми е било да чакам десет години? П-пък и как може да си помислите, че съм способен да убия н-някого?