— Не, не е необходимо — каза Сано припряно. — Какво се случи после?
Козери въздъхна. Сано твърде късно забеляза, че бяха отминали оживените улици и приближаваха реката. По брега растяха върби. Извитите им клони образуваха пещери от сенки. Между чворестите стъбла слънчевата светлина проблясваше по водната повърхност, но зеленината скриваше отсрещния бряг. Ромонът на водата заглушаваше шумовете откъм града. Козери избърза напред, спусна се по речния бряг и остави купата за милостиня на земята.
— Коное ме притисна до стената. Сграбчи ме за раменете — тя стоеше, опряла гръб в една върба, и с жестове илюстрираше казаното. — После дойдоха няколко свещеници и го отведоха — от устните й се откъсна въздишка на облекчение; тя прокара ръце по гърдите и бедрата си, сякаш да се увери, че Коное не я е наранил.
Докато я наблюдаваше, Сано прекрасно разбираше защо левият министър е бил така обсебен от Козери. Тя изглеждаше толкова невинна и в същото време тъй неустоимо прелъстителна. Самият той тръпнеше от възбуда и сърцето му биеше до пръсване. Поддаде се на порива си и тръгна към Козери. О, богове! Пак изпита неясния смут, че пропуска да я попита нещо важно.
Козери се обърна към него. На устните й трепкаше напрегната усмивка. Под широката й роба гърдите й се повдигаха и спускаха ускорено. Изглеждаше уплашена… или може би възбудена? Сано усети как собственото му тяло откликва на порива й. За да прикрие смущението си, каза:
— Какво друго се случи?
— Това беше всичко — тя се замисли. — Чакайте… бях забравила. Когато го изтикваха навън, той ми изкрещя нещо. Не помня точните думи, но звучаха горе-долу така: „Скоро ще разбереш, че си направила ужасна грешка, защото аз съм на прага на най-великото постижение в живота си. Скоро всички мъже ще изпълняват заповедите ми, а жените ще копнеят за благоволението ми. Ти ще бъдеш толкова впечатлена, че най-накрая ще се върнеш при мен.“
— Какво смятате, че е имал предвид? — попита Сано заинтригуван.
— Може би, че ще стане главен императорски съветник — каза Козери. — Винаги се е надявал да получи поста… — Сано се замисли. Монахинята го изтръгна от мислите му с въпроса: — Ако няма друго, да вървим?
— Да — каза той, — трябва да тръгваме.
Но нито той, нито Козери помръднаха. Очите й се изпълниха с паническо очакване. „Не се колебай, вземи я, прошепна някакъв демон в ухото му. Другите мъже го правят непрестанно; няма защо да се чувстваш виновен. Не е нужно Рейко да знае.“ Сано пристъпи бавно към Козери. Тя изстена уплашено, но не направи опит да го спре. Сега той вече стоеше достатъчно близо, за да чува пресекливото й дишане. Ръцете му се вдигнаха към нея. Не! Не бива. Той обича Рейко. Веднъж вече я бе наранил дълбоко със своята мнима смърт. Но изпитваше болезнено желание да притежава Козери. Ръцете му замръзнаха над раменете й. Лицата им почти се докоснаха. Той видя вътрешното си напрежение, отразено в очите й. Като монахиня тя бе дала обет за безбрачие, но бе чувствена жена, живяла петнайсет години без мъж.
С усилие си наложи да мисли за Рейко и осъзна една тревожна истина за своята природа. Част от него бе подвластна на жени, обвити в ореол на трагичност, жени, чийто дух също като неговия криеше в себе си копнеж по мрака. А с лъчезарната си природа Рейко никога нямаше да задоволи тази тъмна страна на душата му, колкото и силно да се обичаха. Внезапно Козери изстена, наклони глава и положи страна върху ръката му със затворени очи и раздалечени устни. От допира й Сано изтръпна. С другата ръка той я погали по тила, най-еротичната видима част от женското тяло. Пръстите му се плъзнаха по гърба й и той я привлече към себе си. Тя изстена по-силно и се притисна в него. За миг Сано изпадна почти в несвяст от удоволствие. После изведнъж се отдръпна. Козери го погледна с широко отворени очи, пълни с изненада.
— Какво има?
Той вдигна ръце в безпомощен жест на извинение, поклати глава и промълви:
— Съжалявам.
— Не ме ли искаш? — сълзи бликнаха в очите й.
— Не мога — каза Сано. Обърна се и избяга.
Глава 25
В храма Кодай следобедът бе преминал в обичайните молитви и песнопения; монахините се бяха върнали от просия в града; вечерните ритуали бяха започнали. Докато звънът на камбаните се носеше над Мияко, монахините с бръснати глави бяха коленичили чисто голи в три редици. Стояха с лице към игуменката, която напевно повтаряше: