— Дал съм ти всичко, което имам. Вела Талънтайър е сестра на Джъдсън Талънтайър. Дарба осма степен. Малко след като навършила трийсетте, започнала да страда от продължителни пристъпи на депресия. Миналата година била настанена в психиатрична клиника. Умряла от сърдечен удар на двайсети миналия месец.
— В същия ден, в който изчезналият Лорънс Куин е бил в Ориана.
— Ясно ли ти е защо тази работа ме притеснява толкова? — намръщи се Фалън. — Няма нужда човек да е ясновидец, за да види връзката.
— Ще ми трябва досието на Джъдсън Талънтайър.
Фалън замълча необичайно дълго.
— То е с четвърто ниво на секретност — каза той накрая. — Могат да го четат само членовете на Съвета и Магистъра.
— Осигури ми го, Фалън.
Последва нова пауза.
— По дяволите! — изсумтя ядосано Фалън. — Знаех, че ще се случи.
— Кое?
— От пет минути се занимаваш със случая и вече раздаваш заповеди. Колко пъти трябва да ти напомням, че аз съм шефът в „Джоунс и Джоунс“?
— Ще се постарая да го запомня.
Зак приключи разговора и закачи телефона на колана си. Прекоси притихналия дом с чанта в ръка и спря за миг до входната врата.
Обърна се и се загледа в меките отблясъци на залязващото слънце по плочите на пода в антрето, топлите тоскански цветове на стените и успокояващата гледка на лозя и планини през прозорците.
Това място му бе харесвало през шестте години, в които бе живял тук. Но после в живота му се появи Джена. Тя дойде да живее при него и двамата планираха сватбата си. Живяха заедно достатъчно дълго, за да остави отпечатъка си навсякъде в къщата.
Това никога вече нямаше да бъде неговият дом. Щом приключеше със случая в Ориана, щеше да го продаде.
4.
През всички тези години, откакто работеше в полицията, в началото като редови детектив в Сан Диего, а в по-добри времена и като шеф на полицията в Шелбивил, Уейн Лангдън се бе нагледал на странни птици. Никой от тях обаче не бе предизвиквал у него такова особено, направо смразяващо усещане като жената, която седеше срещу него в момента.
Никога досега не беше виждал такива очи, каквито бяха очите на Рейна Талънтайър.
— Момичето добре ли е? — попита тя.
Толкова добре се владее, помисли си той, сякаш открива жертви на серийни убийци всеки божи ден.
Най-сетне осъзна какво го бе смущавало в очите й. Котката, която се мотаеше край задния вход на управлението, имаше същите златистозелени очи. И същия пронизващ поглед. Рейна носеше строги очила с черни рамки, които изобщо не смекчаваха израза й. Държеше се така, сякаш виждаше разни неща в тъмното, които другите хора не можеха или не искаха да видят.
— Лекарят ми каза, че физически е невредима — отвърна Уейн, като избягваше да се взира в очите й. — Но очевидно преживяното е било голямо изпитание за нея. Казва се Стейси Андерсън. Проститутка от Сиатъл. Похитителят се представил за клиент. Довел я тук по някое време вчера и я затворил в шкафа. Казал й, че това е наказание. Преди да я заключи, й направил снимки. С цифров фотоапарат.
Рейна потрепери едва доловимо. Тя кимна леко, сякаш бе получила потвърждение за нещо, което вече бе подозирала.
— Той си прави албум — каза Рейна. — Спомени от завоеванията му.
Полицаят прецени, че тя е малко над трийсетте. Доста висока за жена. Но не се опитваше да прикрие ръста, си с ниски обувки, както постъпваха повечето високи жени. Токовете на черните й ботуши бяха поне седем сантиметра. Черната й коса беше прибрана в кок на тила, което подчертаваше скулите й и котешките очи. Черният шлифер сякаш бе дело на прочут италиански дизайнер, създаден в единствен екземпляр за мафиотски бос от женски пол. Носеше шоколадовокафяв панталон и поло в същия цвят.
Уейн забеляза, че не носи халка. Това не го изненада. Някой авантюрист можеше да си позволи лека забежка с жена от нейния тип, но трябваше да е пълен глупак, за да се ожени за нея. Тя бе опасна територия. Всички казваха, че леля й била луда. А такива неща често се предаваха по наследство.
Поне не се беше опитала да го убеждава, че е екстрасенс. А това бе голямо облекчение. Мразеше да се занимава с измамници и набедени екстрасенси, които се появяваха в такива случаи и твърдяха, че имат паранормални способности.
— Казвате, че това е първото ви идване в Шелбивил, откакто сте преместили леля си в Ориана миналата година? — попита той.
— Да. Дотогава леля ми използваше къщата в Шелбивил като убежище.
Той погледна бележките си.
— Очевидно е идвала тук няколко пъти годишно и е оставала за дълго.
— Харесваше й спокойствието и уединението на планината.
— Според моята информация вие сте я посещавали често по време на престоите й тук, така че не сте непозната в този град.