Уейн не беше виждал Вела Талънтайър. Тя бе настанена в психиатрична клиника два месеца преди пристигането му в Шелбивил. Естествено беше чувал някои неща за нея. Секретарката му Мардж му беше разправяла, че родителите в градчето не позволявали на децата си да посещават Вела Талънтайър на Хелоуин. Според малките Вела била истинска вещица. Слуховете, че чува разни гласове, държали децата далеч от нея и къщата й. Навярно родителите им са били не по-малко изплашени, помисли си той.
— Така е — кимна Рейна. — Не съм непозната тук, но и не съм общувала с никого в града. Винаги отсядах у леля Вела, а както несъмнено знаете, тя нямаше приятели сред местните жители.
— Оставам с впечатлението, че не храните особено топли чувства към нашия хубав град.
Тя сви рамене.
— Хората в Шелбивил страняха от леля ми и я смятаха за луда. Защо да изпитвам топли чувства към тях?
Уейн реши да остави думите й без коментар. Доколкото беше чувал, това бе самата истина.
— Кога за последен път дойдохте в града?
— Преди малко повече от година. Тогава помогнах на леля Вела да се премести.
Вела Талънтайър не се беше преместила. Беше настанена в психиатрична клиника. Той си записа нещо.
— И сега сте тук, понеже сте наследили къщата и сте решили да я продадете с посредничеството на местна агенция? — попита той.
— Точно така. С господин Спайсър оглеждахме къщата, за да уточним какво трябва да се направи, преди да я обявим за продан.
— Как разбрахте, че в мазето има нещо нередно? — Уейн можеше да се закълне, че челюстта й се стегна и странните й очи се присвиха леко.
— Забелязах катинара на вратата на шкафа. Не беше там при последното ми идване.
— Защо позвънихте на 911, а не на някой ключар?
— Бях убедена, че този случай изисква намесата на полицията. Катинарът не би могъл да се озове там по законен начин. Никой не беше упълномощен да влиза, освен Ед Чайлдърс, мъжът, който се грижеше за къщата в отсъствието на леля Вела. Но той почина преди шест-седем месеца.
— Сигурна ли сте, че катинарът не е бил поставен от Чайлдърс преди смъртта му?
— Признавам, че не бих могла да бъда напълно сигурна. Честно казано, изобщо не ми хрумна такава възможност.
— И направихте прибързаното заключение, че е извършено престъпление?
— Наистина е извършено престъпление — каза Рейна сухо. — Човекът, който е влязъл в къщата на леля ми и е поставил катинара, ако не друго, със сигурност е влязъл с взлом.
Уейн се облегна назад и обмисли думите й. Полицейският му инстинкт не беше напълно удовлетворен, но поне бе получил рационално обяснение за действията й. А това беше добре, защото детективите от Сиатъл и Портланд, както и репортерите вече бяха на път за Шелбивил. Трябваше да се подготви за пресконференцията. Момичето, намерено живо в мазето на Талънтайър, можеше да се окаже големият пробив в случая с неразкритите убийства, приписвани на Огнения убиец. А Уейн ръководеше разследването в момента.
— Благодаря ви, госпожице Талънтайър. Това е всичко засега. Колко време ще останете в града?
— Връщам се в Ориана утре сутрин. — Тя се изправи, но застана неподвижна, с въпросително изражение. — Освен ако не ми позволите да вляза в къщата утре. Наистина предпочитам да я продам възможно най-бързо.
— Засега това е невъзможно. Никой няма да бъде допуснат в къщата поне още няколко дни. — Той също се изправи. — Съжалявам за неудобството.
— Разбирам. — Рейна преметна през рамо дръжката на зелената си чанта.
— Къде ще отседнете през нощта?
— В пансиона на Шелбивил. — Откачи дългия черен шлифер от закачалката на стената. — Знаете как да се свържете с мен в Ориана.
— Да.
Уейн осъзна със закъснение, че би трябвало да й кавалерства. Но тя вече беше облякла ексцентричната дреха, наподобяваща дълга черна пелерина.
Все пак успя да й отвори вратата. Преди да излезе, тя спря за момент. Стори му се, че е решила да му съобщи нещо неприятно, преди да излезе.
— Искате ли да знаете какво ми подсказва интуицията по отношение на убиеца? — попита тя направо.
Започва се. По дяволите! Тъкмо беше решил, че няма да го занимават с паранормални фантасмагории.
— Разбира се — каза той възможно най-нехайно. — Кажете ми.
Рейна сякаш се вглъби още повече в себе си. Очите й се присвиха леко, но явно бе твърдо решена да каже това, което смята за необходимо.
— Затворил е жената в мазето, защото майка му го е наказвала по този начин — каза тя тихо. — Оставяла го да седи в тъмнината с часове, а после го биела с колан, защото се подмокрял, докато чакал. Казвала му, че в него има демон и че тя ще го прогони.