Гордън изсумтя презрително.
— Определено направи много повече от това да разследва бащата на Рейна. Вела ни каза, че хората от „Джоунс и Джоунс“ са унищожили резултата от целия му труд.
— Този случай е изключение — каза Зак. Гордън се облегна на стола си.
— Знаеш ли, има нещо, което така и не разбрах. Защо „Джоунс и Джоунс“ подходиха към него толкова агресивно? Вела също не разбра. Останахме с впечатлението, че е откраднал формулата за някакво лекарство, което било собственост на обществото „Аркейн“. Вярно ли е това?
— Нямам право да разкривам конкретни детайли — каза Зак. — Но, да, това е в най-общи линии. Обществото има много строги правила по отношение на изследователската дейност. Талънтайър е нарушил тези правила. Знаел е много добре какво прави, както и това, че ако „Джоунс и Джоунс“ го открият, ще унищожат лабораторията му.
Гордън се намръщи.
— Ако Джъдсън Талънтайър е имал незаконна лаборатория, Обществото е трябвало да уведоми полицията и да остави властите да се справят с проблема. Но не и да праща агентите си по петите му.
Зак се вгледа в чашата си, докато преценяваше какво да каже. Въпрос на политика в „Аркейн“ беше „Джоунс и Джоунс“ да не афишират съществуването си пред широката общественост. Но Гордън беше по-специален. Двамата с неговия партньор бяха извършили удивителен подвиг. Бяха успели да приемат Рейна с нейния необичаен и смущаващ талант. Те бяха нейното семейство, нейната опора години наред. Вместо в сиропиталище, Рейна бе израснала в собствен дом, обгърната от обич и топлота. Гордън имаше право на някои отговори.
— В повечето случаи, свързани с престъпления, „Джоунс и Джоунс“ действат като обикновена детективска агенция и се обаждат на полицията, когато това се налага — каза тихо той. — Но има някои вътрешни проблеми, с които се справят самостоятелно.
— Не ме интересуват вътрешните проблеми на „Аркейн“. Никое общество не е над закона. И ще ти кажа още нещо.
— Какво?
— Ако разбиеш сърцето на Рейна, ние с Андрю ще ти строшим краката.
Зак кимна.
— Справедливо е. — Той се загледа в огъня. — А какво ще стане, ако тя ми разбие сърцето?
— Това не е наш проблем. Оправяй се сам.
19.
Касиди Кътлър се взираше в Брадли Мичъл и не можеше да повярва на лошия си късмет.
— Как така ти е отказала? — попита тя. — Ти каза, че няма да е никакъв проблем да убедиш Рейна да ти помогне за случая „Делингъм“.
Минаваше девет часа. Седяха в големия черен джип на Брадли. Тя бе очаквала с нетърпение да се види с него след завръщането му от Шелбивил, но го бяха повикали спешно заради някаква стрелба. Когато той най-после се появи в хотела, където бяха отседнали заедно с асистентката й Ники Плъмър, Касиди Кътлър вече кипеше от нетърпение.
Новината, че той не бе успял да убеди Рейна Талънтайър да сътрудничи на проекта им за книгата, беше последната капка. Касиди изобщо не очакваше, че Рейна ще откаже предложението. Кой не искаше своите петнайсет минути слава?
Брадли се обърна с лице към нея. С лявата си ръка стисна кормилото.
— Не съм виновен аз, по дяволите. Когато отидох при Рейна в Шелбивил, в стаята й имаше някакъв мъж.
— Била е с друг мъж? — Касиди бързо обмисли усложнението. — Но аз мислех, че тя е отишла в Шелбивил, за да уреди продажбата на къщата на леля си.
— Така беше.
— Тогава как, по дяволите, е намерила време да се свали с някакъв непознат? — Касиди се намръщи. — Или са се познавали от преди?
— Каза ми, че бил стар семеен приятел, но това ми се стори малко вероятно.
— Защо?
Той сви рамене.
— Леля й бе единственият й родственик. Струва ми се, че се е захванала с онзи само за да ми отмъсти. Мисля, че й се искаше да ми натрие носа.
— Но тя не е знаела, че ти ще се появиш в Шелбивил.
Брадли разтри брадичката си с дясната си ръка.
— Значи е съвпадение.
— Аз съм писател. Не вярвам в съвпаденията. Редакторите винаги ги отхвърлят.
— Аз съм полицай. И аз не вярвам в съвпадения.
Касиди забарабани с пръсти по седалката.
— Това е катастрофа. Сюжетната линия с екстрасенса беше идеална за книгата. Редакторът ми много хареса идеята. Ники вече започна предварителните проучвания.
— Работата е там, че Рейна не иска името й да се разчуе — обясни Брадли. — Тя се страхува, че хората ще я помислят за луда, ако разберат, че чува гласове.
Няколко минути Касиди го гледа изучаващо. Той наистина имаше приятна външност. Светлината от уличната лампа открояваше изсечените черти на лицето му. Дори само снимката му на корицата на книгата щеше да продаде целия първи тираж, помисли си тя. Телевизионните токшоу програми щяха да се влюбят в него. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Сигурно имаше начин да спаси проекта.