Зак бе завладян от зловещото чувство за надвиснала катастрофа.
— Уайлдър беше един от чичовците ми — каза той предпазливо. — Аз имам няколко чичовци.
— Знаеше ли, че чичо ти и моята леля са имали любовна връзка? Андрю ми разказа, че Уайлдър съблазнил Вела, за да му разкрие местонахождението на лабораторията на баща ми.
Обречен съм. Мама беше права за теб, чичо Уайлдър. От теб могат да се очакват само неприятности.
— Това не го пишеше в папката — каза той на глас. Напоследък се налагаше доста често да изрича тези думи.
— Предполагам, че би било неловко прочут агент на „Джоунс и Джоунс“ да признае, че единственият начин да се добере до обекта си е, като съблазни и манипулира сестрата на този обект. Не звучи особено героично и мъжествено, нали? По-скоро е лукаво, подло и нечестно.
Зак си пое дълбоко дъх.
— Може би не е било точно така.
— Според Андрю е било точно така.
Зак не каза нищо.
Рейна спря пред една врата.
— Сега поне знам защо леля Вела плака толкова много в онази нощ. Тя се е доверила на мъжа, когото е обичала, а той я е предал.
— Съжалявам, Рейна.
Тя се стресна видимо. Ръката й спря върху дръжката на вратата.
— Точно това каза и той.
— Кой?
— Уайлдър Джоунс. Леля Вела ме държеше на ръце, когато мъжете от „Джоунс и Джоунс“ нахлуха в лабораторията. Помня само виковете и лъчите на прожекторите им, както и сълзите по лицето на Вела. Не знаех какво става. Бях ужасена.
— Наистина ужасяващо преживяване за такова малко дете.
— Един от мъжете, трябва да е бил Уайлдър, спря пред нас с Вела. Той каза: Съжалявам, Вела. Тя започна да му крещи. Нарече го лъжливо копеле. Той заповяда на някого да ни изведат от сградата. Отведоха ни в една кола. После чух експлозията. Нощното небе се изпълни с пламъци, а леля Вела не спираше да ридае.
— Какво стана след това?
— Един от мъжете ни откара до къщи. Това беше краят. Повече не видях никого от „Джоунс и Джоунс“, докато ти не се появи на вратата ми в Шелбивил.
Зак издиша бавно.
— Сега разбирам как си създала мнението си за агенцията.
— След онази нощ леля Вела разви тежка фобия от огън. Никога не запали и една съчка в камината си в Шелбивил. Започваше да нервничи дори при вида на горящи свещи.
Рейна отвори вратата и влезе в малко антре. Когато светна лампата, две котки се появиха откъм тъмната стая, едната сребристосива, а другата — златистокафява. Рейна остави чантата си на земята и прегърна и двете котки едновременно. Дружното мъркане прозвуча като рев на миниатюрен мотоциклетен двигател.
— Това е Робин — посочи Рейна златистата котка. — А другата е Батман.
Зак почеса котараците зад ушите.
— Мога да се досетя защо си ги кръстила така. С тези шарки около очите сякаш носят маски.
— Взех ги от един приют за животни, когато бяха съвсем мънички. Миналото им е неизвестно, също като на Батман и Робин.
— И като твоето?
— Напоследък научавам доста за миналото си, особено след като се запознах с теб.
— Затова сложи край на разгорещения секс, нали? — попита той тихо. — Страхуваш се, че историята може да се повтори?
— Просто мисля, че ще бъде най-добре оттук нататък нещата да бъдат на делова основа. Лека нощ, Зак.
Тя затвори вратата.
Той остана така няколко секунди, слушайки как Рейна пуска резетата на вратата. После се отправи към колата си.
21.
Бездомникът лежеше свит в тесния пасаж към мотела. Беше се завил с окъсано мораво одеяло и дебел слой вестници. Зак спря на няколко метра от него. Лицето на мъжа не се виждаше, защото беше завит през глава. Подметката на една маратонка се подаваше в далечния край изпод вестниците.
Аурата на някои бездомници носеше отпечатъка на хроничен психически хаос, осезаем дори за хора без паранормални способности. Зак предпазливо отвори сетивата си.
Изчака няколко секунди, но не долови хаотични, разстроени вибрации откъм бездомника. Зак извади портфейла си и измъкна една петдоларова банкнота. Пусна парите в извивката, образувана от тялото на човека, така че да не ги види някой случайно минаващ крадец. Нощният патрул, който обикаляше на всеки час, щеше да мине скоро. Той щеше да събуди бездомника и да го прати да си ходи. Ако имаше късмет, бездомникът щеше да забележи петарката.
Не трябва да даваш пари на бездомници. Най-вероятно те ще отидат за пиене или наркотици. Но винаги съществуваше възможността спящият да е един от онези нещастници с вродени паранормални способности, които не успяваха да ги овладеят и в крайна сметка се озоваваха в някоя клиника или на улицата. Когато всички те смятат за побъркан, в крайна сметка наистина се побъркваш.