— Няма проблем — каза Зак. — Рейна си има бодигард.
Брадли хвърли бърз изпитателен поглед на Рейна, после отново се обърна към Зак. В изражението му се долавяше някакво уважение и признание.
— Какво смяташ да правиш? — попита Зак.
— Обичайното. Ще говоря със съседите. Ще проверя дали не са видели някакъв непознат да се навърта наоколо снощи. Може да са забелязали непозната кола на паркинга. — Той извади химикалка и бележник от вътрешния джоб на сакото си. — Утре ми е почивен ден. Ще отида до Шелбивил да проверя дали няма да открия нещо там. Може би са видели някого да влиза или излиза от стаята на Рейна.
— Лангдън няма да е щастлив да се мотаеш и задаваш въпроси на негова територия — отбеляза Зак.
— Ще измислим нещо — каза Брадли. Той отвори бележника и погледна Рейна. — Разкажи ми всичко отначало. Искам да чуя всичко, което си видяла и почувствала в мазето на леля си онзи ден. Знаеш как действаме обичайно.
— Разбира се — кимна Рейна.
Тя знаеше как действат обичайно, но Зак беше прав. Беше съвсем различно, когато ти самият си на първо място в топлистата на убиеца.
Когато Брадли най-после си тръгна, след като бе изтръгнал от нея всички подробности, които можеше да си спомни, Рейна се почувства умствено и емоционално изцедена. Отпусна се на черното канапе. Батман и Робин скочиха до нея, настаниха се и замъркаха.
— Уф! — Тя погали котките. — Май имам нужда от още една чаша чай.
Зак стоеше до прозореца.
— Ей сега ще ти направя.
— Благодаря.
— Беше права. — Той се обърна със замислено изражение. — Мичъл прие нещата сериозно.
— Казах ти. Може и да ме мисли за луда, но определено не пренебрегва думите ми.
— Освен това има много основателна причина да се старае в този случай. Залавянето на Огнения убиец ще повлияе на репутацията му много повече от разрешаването на сто забравени случая.
Рейна се усмихна горчиво.
— Не се бях сетила за това.
— Ако съдя по блясъка в очите му, когато си тръгваше, почти съм сигурен, че Мичъл не мисли за нищо друго в момента.
29.
Портланд, Орегон
Джон Стилуел Наш стоеше пред стъклената стена в ъгловия си офис и гледаше проливния дъжд, който се изсипваше над Портланд. Ако питаха него, можеше да продължава да вали, докато отнесе целия град в река Уиламет. В този град нищо не му харесваше. От прекалено спокойните, прекалено приятни, прекалено любезни, прекалено екологично настроени жители до ежегодния фестивал на розата, заради който му се искаше да запрати тежката мастилница от бюрото си право в стъклата пред себе си.
Но нищо отвъд прозорците не бе в състояние да го разяри толкова, колкото разговорът, който водеше по телефона.
— Какво се обърка? — попита той.
Беше бесен заради този провал. Но успя с някакво усилие да запази хладния, равен тон, с който разговаряше с всичките си подчинени. Беше изключително важно човек да умее да скрива емоциите си от своите служители. И най-малкият признак за яростта, която заплашваше да го погълне, можеше да се възприеме като доказателство, че губи контрол над ситуацията. В организацията загубата на контрол се възприемаше като слабост.
— Худини смята, че са му попречили да завърши операцията — каза Джанюари.
Гласът от другия край на линията беше не по-малко леден от неговия. В началото на операцията в Ориана Наш смяташе това за положително качество. Тъкмо затова даде на този свой агент кодовото име Джанюари. След изчерпателен анализ той беше заключил, че провалът в Стоун Кениън се дължи на използването на агенти, които се бяха поддали на емоционалната страна в характера си. Похот, завист и алчност бяха довели до катастрофалния резултат. Не можеше да си позволи повторен провал.
— С други думи, Худини се е провалил — каза той. — А неговият провал е и твой провал.
— Има и други възможности — каза невъзмутимо Джанюари, пренебрегвайки явната заплаха. — Междувременно измислих нов подход към проблема, подход, който е по… деликатен.
Наш стисна здраво челюсти. Намекът беше ясен: Джанюари му припомняше, че именно той беше дал идеята да използват Худини за премахването на агента на „Джоунс и Джоунс“. Наш обаче имаше предвид бърз, хирургически точен удар. Убийството трябваше да изглежда като обичаен обир на паркинг, при който нещата са излезли извън контрол. Без следи. Без свидетели. И мъртвият Джоунс.
Силната омраза към семейство Джоунс беше в кръвта му, беше я наследил от Джон Стилуел, своя прадядо от викторианската епоха. Стилуел бе унищожен от Гейбриъл Джоунс и жената, която след това бе станала съпруга на Джоунс.