Зак се засмя.
— Ето — махна с ръка тя. — Задната стая.
Той бавно обиколи помещението, отваряйки сетивата си. Отляво имаше пробна с тройно огледало. Останалото пространство бе заето от голям брой дълги стойки за закачалки на колелца. Зак пресметна, че на всяка стойка имаше по трийсетина костюма. На няколко рафта бяха подредени маски.
— Доста голям склад — отбеляза той.
— Сега е натоварен период от годината.
— Ти ли си дизайнер на всички костюми?
— Не, аз нахвърлям само някои идеи и скици. Пандора е геният в дизайна. Когато леля Вела беше жива, тя измисляше повечето маски.
Зак мина по пътеката между две редици костюми. Не долови нищо, освен обичайното статично напрежение.
— Никакви горещи точки.
— Е, това е добра новина.
Той погледна вратата в дъното на помещението.
— Предполагам, че води към улицата?
— Да. Но е постоянно заключена. Има солидно резе и аларма. Давам си сметка, че двете с Пандора прекарваме много време сами тук. Не поемаме рискове.
Той кимна, после отиде до вратата да провери лично. Остана доволен и се върна в магазина. Пандора седеше пред компютъра и пишеше бързо.
— Още двайсет поръчки за новите корсети — съобщи тя на Рейна, без да откъсва поглед от екрана. — Казах ти, че ще бъдат голям хит.
Зак погледна екрана и видя тесен черен корсет от винил. Беше съчетан с ботуши с тънки токчета и египетска огърлица.
Той се обърна към Рейна:
— Интернет бизнеса, за който спомена?
Тя го погледна развеселена.
— Знаеш ли, ако не беше Пандора, нямаше никога да науча, че има такова търсене за готически дрехи и аксесоари.
31.
Интериорът на „Вратата към алеята“ наподобяваше тъмна пещера, осветявана единствено от миниатюрните свещи на масите. Самотният китарист на сцената пееше за очарованието на забранения секс. Доколкото Рейна успя да разбере, цялата песен беше поредица от метафори, всички свързани с пазаруването в магазин за бонбони.
Тя си поигра с бъркалката в коктейла от газирана вода и лимонов сок. Нямаше търпение китаристът да направи почивка, за да може да поговори със Зак. От уважение към изпълнителя хората от публиката не разговаряха помежду си, дори към сервитьорите се обръщаха шепнешком.
Зак изглеждаше погълнат от музиката. Той се бе настанил удобно в сепарето до нея, обвил дланта си около чашата с газирана вода. Беше толкова близо, че раменете и бедрата им се докосваха, толкова близо, че тя усещаше уханието на тялото му. На екстрасензорно ниво усещаше много отчетливо малките вълнички на възбуда.
Рейна си напомняше, че са дошли тук по работа, затова пиеха газирана вода. Този факт обаче не й попречи да прекара дълго време в чудене какво да облече тази вечер. Не беше ходила досега в джаз клуб, но беше почти сигурна, че няма да сгреши, ако се облече в черно. Роклята, която избра, не можеше да се определи като делово облекло по никакви критерии. Прилягаше плътно по тялото й и имаше най-голямото деколте сред всичките й дрехи. По някакъв начин успяваше да изглежда едновременно елегантна и изключително секси. Никога нямаше да я купи, ако Гордън не беше с нея, когато я пробва. Той настоя, че роклята е сякаш ушита за Рейна. Тя възнамеряваше да я облече на първата си истинска среща с Брадли. Реакцията на Зак бе красноречива посвоему.
— Определено върши работа — каза той, когато Рейна влезе в дневната с обувки с много високи токове и малка чантичка в ръка.
Но не думите му накараха кръвта й да кипне. А пламъкът в очите му. Никога преди не бе виждала такъв поглед в очите на някой мъж.
Китаристът най-после свърши песента си за посещението в магазина за бонбони и съобщи, че ще направи кратка пауза. Изключиха уредбата. Тиха музика и шум от множество разговори изпълниха бара.
— Какво ще правим сега? — попита тя.
Зак се изправи.
— Сега ще свърша малко детективска работа.
— Как?
— Ще отида до бара да си побъбря с бармана.
— Защо?
— Днес проверих някои неща. В нощта, когато Лорънс Куин е изчезнал, тук е имало голяма тълпа. Предполагам, че сепаретата са били запазени за компании. Ако Куин е дошъл тук сам, най-вероятно е седял на бара.
— Аха. Надяваш се барманът да го помни.
— Струва си да проверя. Ще се върна след малко. — Зак се измъкна от сепарето и спря. — Страхотна рокля.
Рейна осъзна, че той гледа деколтето й.
— По-добре върви при бармана — подкани го тя.
— Вярно. Барманът. Сега ми припомни и какво трябваше да го питам…
Рейна се усмихна.
— Съсредоточи се, Джоунс.
— Да, мадам.
Тя го видя как си проправя път през лабиринта от маси. Усети приятна възбуда. Повечето жени на нейната възраст вече имаха опит във флиртуването, но за нея това беше нова и вълнуваща игра. Никога не бе прибягвала до това изкуство, защото се ужасяваше от неизбежния резултат. Изпитваше неловкост да изпраща смътно доловимите сигнали, с които другите жени привличаха мъжете, защото знаеше, че в крайна сметка не може да си позволи истинска емоционална близост. За да стигне до такава близост, би трябвало да обясни за гласовете. А съобщаването на този факт имаше вледеняващ ефект върху връзките й.