Рейна се наведе напред и го погледна умолително.
— Моля ви, доктор Огилви. Много е важно. Знам, че водите подробен дневник на посещенията. Доколкото знам, през годината, която леля ми прекара тук, единствените хора, които са идвали при нея, освен мен, са Гордън Салазар и Андрю Китридж. Винаги са ни молили да впишем имената си в дневника и да покажем документ за самоличност.
— Семейството има право да знае дали при пациента са идвали някакви посетители — изтъкна авторитетно Зак.
Огилви остана напрегнат, но кимна рязко.
— Да, мога да ви дам тази информация. — Той натисна бутона на интеркома на телефона си. — Госпожо Томас, направете, ако обичате, справка за посещенията на Вела Талънтайър на двайсети миналия месец.
— Веднага, доктор Огилви.
Малко по-късно секретарката влезе в офиса с компютърна разпечатка в ръка.
— Това ли искате, сър? — Тя му подаде листа.
Той го погледна бързо и веждите му се смръщиха леко.
— Да, благодаря.
Секретарката излезе и затвори вратата след себе си. Рейна осъзна, че Огилви се взира в разпечатката.
— Аз не бях в града на двайсети — каза Рейна. — Но знам, че Гордън се е отбил около обяд за няколко минути. Има ли някой друг в този списък?
— Да — отвърна Огилви, без да се опитва да прикрие изненадата си. — Има.
Зак не помръдна, но Рейна усети тежко пулсиране на аурата му. Той вероятно също усети нещо от нейната реакция, защото ръцете й стиснаха подлакътниците на стола с такава сила, че можеха да ги строшат.
— Кой е бил посетителят? — попита тя колкото е възможно по-спокойно.
— Никълъс Джей Паркър. Записал се е като приятел на пациентката.
Стомахът на Рейна се преобърна.
— Доколкото ми е известно, леля не познаваше никакъв Паркър.
Огилви повдигна вежди.
— Сигурна ли сте, че познавате всички познати на леля си?
Първата й реакция беше да каже да. После си спомни, че до неотдавна дори не беше подозирала, че Вела е имала любовна връзка с Уайлдър Джоунс.
— Не — призна тя. — Но мога да попитам Гордън и Андрю. Те трябва да помнят дали е имало някой Паркър в миналото й.
— Кога е пристигнал и кога си е тръгнал този Никълъс Джей Паркър? — попита Зак.
Огилви погледна разпечатката.
— Записал се е в дневника в три и половина следобед и си е тръгнал четирийсет минути по-късно.
— В стаята ли е посетил леля ми, или са говорили в някоя от общите зали? — попита Рейна напрегнато.
— Не мога да ви отговоря на този въпрос, съдейки по разпечатката. — Огилви остави листа на бюрото си с решителен жест. — Но някой от персонала сигурно помни, тъй като всеки посетител, различен от вас и господата Салазар и Китридж, трябва да е бил възприет като необичайно събитие.
— Ще ви бъдем благодарни, ако помолите човека, който си спомня за посещението, да ни опише този Паркър — обади се Зак.
Огилви кимна, набра някакъв номер на телефона и заговори делово с някого.
Рейна чакаше. Пулсът й се ускори тревожно. След кратък разговор, в който почти само слушаше, Огилви затвори телефона. Не изглеждаше доволен.
— Никълъс Джей Паркър е посетил Вела Талънтайър в стаята й.
— Номер триста и петнайсет. — Рейна сви пръсти върху облегалките на стола. — Беше самостоятелна стая. Вела я напускаше с нежелание. Трябваше да я убеждаваме да излезе. Казваше, че там се чувства в безопасност.
— Да — кимна Огилви. — Както и да е, двамата са били сами през повечето време от тези четирийсет минути. Но тъй като Паркър е бил непознат за персонала, една от дежурните е влязла на два пъти в стаята под различни предлози, за да се увери, че Вела не е разстроена или притеснена.
— Явно е познавала Паркър — каза Рейна, озадачена от тази загадка. — Иначе нямаше да му позволи да остане толкова дълго. Тя не понасяше непознати.
— Така беше — съгласи се Огилви. — Явно го е познавала. Когато дежурната е завела Паркър в стаята и е казала на Вела, че има посетител, тя отначало възразила срещу посещението му. Но Паркър я информирал, че е бил колега на брат й в някаква лаборатория. Затова Вела му позволила да остане.
Рейна усети стягане в гърдите.
— Паркър е познавал баща ми?
Зак я погледна с непроницаемо изражение.
— Така е казал на леля ви. Може да е излъгал, за да получи достъп до нея.
Рейна поклати глава, замаяна от разкритията.
— Все едно, въпросът си остава. Защо се е появил най-неочаквано, и то след толкова много години?
— Съжалявам, но не мога да отговоря на този въпрос — каза Огилви, вече сериозно загрижен. Той се обърна към Зак: — Опасявам се, че получих доста оскъдно описание. Сестрата го описа като среден на ръст, около четирийсет и пет годишен и плешив, освен това се държал така, сякаш има таралеж в гащите.