Той предполагаше, че в сутерена се намира пералнята на болницата, и късметът се оказа на негова страна. В този час на нощта там нямаше никой. Зак взе една прясно изпрана униформа и я навлече върху черната тениска. Широкият панталон се издуваше върху дънките му, но на слабото осветление през нощта никой нямаше да забележи нещо нередно. Маратонките с меки подметки и една пластмасова служебна карта довършиха дегизировката. Картата бе обърната наопаки, за да не се вижда, че не е от болницата. Можеше да се случи на всеки, който се облича набързо, да закачи картата си наопаки.
„Сейнт Деймиънс“ имаше многоброен персонал. При малкото си предварително проучване Зак бе установил, че както в повечето болници, и тук наемаха служители чрез агенция за временна заетост. Непознатият дежурен във фоайето нямаше да направи впечатление на никого. Планът беше по възможност да се избягват всякакви нежелани срещи.
Най-сериозният проблем беше, че всичките му сетива бяха пределно изострени и нямаше как да изключи възприятията си за статичното напрежение, пропито в цялата сграда. Той долавяше много силно тъмните страсти — насилието, страха, прилива на адреналин, но покрай тях се прокрадваха и други чувства, като отчаяние и душевна болка. В една психиатрична клиника душевните страдания бяха в изобилие.
Знаеше, че щом се качи горе в отделенията, ще се чувства зле дори когато върви по коридорите. Дебелите подметки на маратонките му нямаше да успеят да блокират черната енергия, която беше полепнала по всяка повърхност.
Отново се стегна в очакване на шоковите вълни, които щяха да го залеят, и се отправи по стълбите към третия етаж. Спря до вратата и се ослуша внимателно. Не чу никакъв звук по коридора. Той се оказа празен.
Яркото осветление в дъното на коридора сигурно идваше от стаята на сестрите. Почти всички други лампи бяха изгасени, както беше очаквал. Повечето врати на стаи на пациенти бяха затворени, макар една-две да стояха открехнати.
Рейна му беше обяснила къде се намира стая 315. За негов късмет тя бе сравнително отдалечена от стаята на сестрите. Той се отправи натам и веднага установи, че е бил прав за това, което го очаква.
Някои екстрасенси твърдят, че когато се намират в болница или друго подобно силно заредено място, се чувстват така, сякаш вървят из гробище и откриват, че част от погребаните са още живи. Зак не беше на това мнение. За него гробищата бяха относително спокойни места. Болниците обаче бяха безкрайно далеч от спокойствието.
Вратата на стая 315 беше затворена. Зак я отвори възможно най-тихо и влезе в стаята със самоувереността на дежурен, който прави обичайната нощна проверка. Затвори вратата след себе си.
Лунната светлина струеше в стаята през прозореца, на който нямаше щори или завеси. В леглото лежеше един тийнейджър и го гледаше с широко отворени очи. И без да е екстрасенс, Зак щеше да долови суровата енергия на ужаса. Хлапето го гледаше така, сякаш е чудовище, изскочило изпод кревата му.
— Съжалявам — каза тихо Зак. — Не исках да те плаша. Просто проверявам дали си добре.
Вцепененото дете не помръдна и не проговори. Това не беше добре. Трябваше да измисли план Б.
— Ей сега си тръгвам — вдигна ръце Зак. После направи крачка назад.
— Ще ме убиеш ли? — Гласът на момчето трепереше така, че думите едва се разбираха.
Зак спря до вратата.
— Не. Не съм тук, за да ти причиня нещо лошо. Просто исках да огледам стаята набързо и да се уверя, че всичко е наред.
— Не ти вярвам — прошепна момчето. Ти светиш прекалено ярко. Никой от дежурните не излъчва такава енергия.
Зак осъзна какво става.
— По дяволите! Ти виждаш аурата ми, нали?
Момчето не отговори. Просто продължи да се взира с големите си изплашени очи. Зак изключи паранормалните си сетива.
— Така по-добре ли е?
— Какво направи?
— Потиснах специалните си сетива. Не мога да ги изключа напълно, но мога да ги отслабя значително. Сега вече не излъчвам толкова енергия. Повечето хора не усещат аурата ми, когато съм в това състояние. Аз се казвам Зак между другото.
— Ти вампир ли си?
— Не, разбира се. Вампирите не съществуват. Просто имам паранормални способности. И мисля, че и ти имаш такива. Нали знаеш какво казват, които си приличат, се привличат. Ти как се казваш?
— Джош.
— Приятно ми е, Джош. Как се озова на това място?
— Аз съм луд.
— Така ли? Какво правеше? Палеше пожари ли? Или измъчваше малки животинки?
— Не. Нищо подобно. Аз обичам животните. — Джош се подпря на лакът. Шокът и възмущението изместиха страха му. — Виждам някакви светлинни вълни около хората.