— Благодаря — успя да каже, докато кихаше.
Единият от младежите стоеше наведен над нея и я гледаше загрижено. Рейна различи обици на носа, веждата и устната му.
— Добре ли сте? — попита той.
— Да, благодаря. — Странният дим беше почти изчезнал. Сега въздухът беше относително чист. — Бихте ли ми подали ръка да стана? Май си счупих тока на обувката.
— Разбира се. Младежът я хвана здраво за лакътя и я издърпа да стане. — Ей, вие сте шефката на Пандора, нали? Виждал съм ви тук и преди.
— Точно така. — Вече изправена, Рейна огледа спасителите си. Двамата носеха кожени елечета на голо, за да демонстрират татуировките си. Този с обиците по лицето имаше остър, стърчащ гребен от коса на върха на иначе обръснатата глава. Другият носеше косата си вързана на конска опашка.
— Нямате представа колко съм ви благодарна — усмихна им се тя. — Тази завеса тежи цял тон. Мислех, че ще се задуша под нея.
— Няма проблем — отвърна младежът с обиците, доволен да се почувства герой.
— Да, така си е — кимна ентусиазирано и другият. — Сега добре ли сте?
— Мисля, че да. — Рейна се огледа, опитвайки се да разбере защо шумът внезапно стана толкова силен. — Вие двамата не бяхте зад завесата, нали?
— А? — погледна я объркан единият. — Не. Ей сега излязохме от тоалетната.
— И аз така си помислих. Но преди малко имаше човек зад завесата. Видяхте ли някой да излиза?
— Не. Ама тук е такава тъмница, че нищо не се вижда.
— Знам. Е, благодаря още веднъж.
Рейна опита да направи една крачка и осъзна, че ходенето ще бъде проблем. Глезенът й пулсираше. Подпря се на стената с една ръка и бавно закуцука към заведението. Чу гласовете на своите спасители зад себе си.
— Не ходи ли странно? — попита единият.
— Заради дрогата е. Казах ти, че е силна.
Тя се върна в сепарето, където Пандора я чакаше притеснена.
— Ето те най-после — надвика гърмящата музика Пандора. — Какво стана? Удари си крака ли?
— Паднах, докато излизах от тоалетната. — Тя се намести в сепарето, нетърпелива да облекчи крака си. — Счупих си тока. И си навехнах глезена.
— Зле ли е?
Рейна размърда крака си предпазливо.
— Не, ще му сложа лед, когато се прибера.
Осъзна, че музиката отново гърми в ушите й, защото бе загубила тапите си за уши. Тъкмо посегна към чантата си, за да потърси нов чифт, когато усети вълна от паранормална енергия. Тя разтърси всичко в нея. Зак. Осъзна, че би познала невидимата му аура навсякъде. Освен това усещаше, че аурата му е много гореща. Нещо не беше наред.
Обърна се да го потърси с поглед. Не беше трудно да го забележи. За момент силуетът му се очерта на фона на един прожектор. Рейна зърна лицето му и якето, което носеше върху черната тениска. Изглеждаше хиляда пъти по-опасен от всички останали наоколо.
Той си проправи път през тълпата с лекотата на вълк, който минава през стадо овце. Вървеше право към сепарето, в което седяха двете с Пандора. Хората му правеха път, без да осъзнават защо. Действаха инстинктивно, реагирайки на силните вибрации, които се излъчваха около Зак. Експертите на „Аркейн“ бяха прави, помисли си тя. Повечето хора наистина имаха някакви зачатъчни паранормални способности. Те просто предпочитаха да ги наричат интуиция или може би дори здрав разум.
Зак стигна до масата им и спря. Гледаше право към нея. При следващото завъртане на прожектора Рейна видя, че лицето му е мрачно и страховито.
— Добре ли си? — попита той.
— Да — отвърна тя машинално, стресната от дивата настойчивост на въпроса.
— Тя си навехна глезена — обади се Пандора.
— Зле ли е?
— Не, не особено — отвърна Рейна бързо. Странното му настроение я караше да се чувства притеснена. Женският инстинкт й подсказваше, че трябва да го успокои, за да не реагира като куче пазач, готово да захапе.
Той се отпусна леко и кимна на Пандора.
— Благодаря, че я наглеждаше.
— Моля — отвърна Пандора. — Пак заповядай. При теб как мина?
— Интересно — отвърна Зак. — Ние с Рейна ще си тръгваме. Да те закараме ли до вас?
— Не, благодаря — махна с ръка Пандора. — Тази вечер музиката е страхотна. Имам куп приятели тук. Ще се прибера с някой от тях. Не се тревожете за мен.
Рейна взе чантата си и се измъкна от сепарето. Без да каже нищо, Зак я хвана за ръката, за да я поведе през тълпата.
Болка прониза глезена й. Тя ахна и се олюля леко, вкопчвайки се в Зак.
— Положението не е добро — каза той. — По дяволите, знаех, че е станало нещо.