Тиндуил стисна устни. Не й беше приятно напомнянето на този факт — както и на другите Пазители. Тогава бяха обвинили Сейзед в неподчинение, а след това нямаше как да го похвалят за успеха.
— Не те разбирам — отвърна тихо тя. — Ти трябваше да си един от водачите ни. А не нашият най-голям бунтовник и размирник. Другите искат да се учат от теб — а не могат. Трябва ли да отхвърляш всяка заповед, която ти се дава?
Той се усмихна уморено, но не отговори.
Тиндуил въздъхна и се изправи. Тръгна към вратата, но спря до него и го улови за ръка. Надзърна за миг в очите му, после пусна ръката му.
Поклати глава и излезе.
24.
Той командваше крале и макар да не мечтаеше за империя, стана по-велик от всички преди него.
Вин седеше на покрива на Цитаделата Венчър, заобиколена от мъгли.
Сейзед не беше човек, склонен към преувеличения. В работата си беше безупречен — личеше си по маниерите му, по стремежа към чистота и дори от начина, по който говореше. Още по-безупречен ставаше, когато се заемеше с изследванията си. Вин бе готова да повярва на откритията му.
Тя също бе виждала някои неща в мъглите. Опасни неща. Възможно ли бе мъртвите, на които се бе натъкнал Сейзед, да са жертви на мъгливи призраци? „Ако е така, защо Сейзед не говори за призрачни очертания в мъглата?“
Въздъхна, затвори очи и разпали бронз. Чуваше призрака, който я наблюдаваше отблизо. Чуваше и другото — странното туптене в далечината. Отвори очи, без да гаси бронза, и безшумно извади нещо от джоба си — един лист от дневника. На светлината от прозореца на Елънд прочете написаното:
Нощем успявам да поспя само няколко часа. Трябва да се придвижваме напред — да преодоляваме колкото се може по-голямо разстояние, — но когато най-сетне си легна, сънят ми убягва. Същите мисли, които ме терзаят денем, се нахвърлят и нощем върху мен.
И не само това, но и чувам тътнещи звуци отгоре, пулсациите на планините. Които ме притеглят все по-близо с всеки удар.
Тя потрепери. Беше помолила един от съгледвачите на Елънд да разпали бронз и той бе заявил, че не долавя нищо от север. Или той беше кандрата и лъжеше, че може да използва бронз, или Вин бе единствената, която чуваше това туптене. Само тя и един човек, умрял преди хиляда години.
Човекът, когото всички смятали за Героя на времето.
„Не ставай глупава — рече си тя и сгъна листа. — Правиш прибързани заключения“.
ОреСюр се размърда до нея, вдигна глава и се загледа към града.
А тя отново си спомни думите на Сейзед. Нещо ставаше с мъглите. Нещо лошо.
Зейн не я откри на покрива на Цитаделата Хастинг.
Спря сред мъглата и се огледа. Очакваше да я намери тук, на мястото на последния им двубой. Дори само мисълта за това го караше да тръпне от нетърпение.
През изминалите месеци винаги се бяха срещали там, където се разделяха предишния път. Но вече няколко нощи той идваше тук, а тя не се появяваше. Той си припомни заповедите на Страф и се намръщи.
Рано или Късно Страф щеше да му нареди да я убие. Не беше сигурен кое го безпокои повече — дали растящото нежелание да изпълни подобна заповед, или безпокойството, че може и да не се справи.
„Дали тя не е човекът, който накрая ще ми осигури покой? Който ще ме убеди да си… отида?“
Не можеше да си обясни защо му е нужна причина за това. Донякъде го приписваше на болния си разсъдък, макар че по-рационалната част от ума му го уверяваше, че това е слабо извинение. Дълбоко в себе си бе приел Страф за свой повелител. Не би могъл да го изостави, ако не открие друг, на когото да разчита.
Обърна гръб на Цитаделата Хастинг. Омръзна му да чака, беше време да я потърси сам. Хвърли една монета и се понесе над града. И съвсем скоро я намери — беше на Цитаделата Венчър. Навярно пазеше глупавия му брат.
Зейн заобиколи отдалече, стараеше се да поддържа нужната дистанция, за да не може Вин да го види дори с подсилените си с калай очи. Приземи се от задната страна на покрива и го прекоси безшумно. Когато се приближи, я видя да седи на ръба на покрива. Не полъхваше никакъв ветрец.
Изведнъж тя трепна и се обърна. Той изруга наум — беше го усетила, макар че нямаше как.
Както и да е, беше разкрит.
— Зейн — каза тя спокойно. Носеше обичайните си черни дрехи, без мъглопелерина.
— Чаках те — отвърна той. — На покрива на Цитаделата Хастинг. Надявах се да дойдеш.
Тя въздъхна, без да сваля поглед от него.
— Не съм в настроение за двубой.
— Жалко. — Той я погледна. Приближи се и Вин видимо се напрегна. Той спря до ръба на покрива и погледна към терасата на Елънд.
Вин погледна ОреСюр. Овчарката местеше очи между нея и Зейн.