Говорели, че никой не можел да избяга от Хатсинските ями, но Келсайър успял. Докато бил там, той получил дарбата на Мъглороден и успял да спечели свободата си. Нарекли го Оцелелия от Хатсин.
След това премеждие Келсайър престава да се интересува от лично обогатяване и решава да осъществи най-смелия си план: да събори Последната империя.
За тази цел той наема група крадци, повечето нечистокръвни Мъгливи. В същия период приобщава към групата и едно Мъглородно момиче, Вин. Вин не осъзнава силите си и Келсайър я взема в групата и за да я обучава, и с тайната мисъл да й предаде заветите си.
Групата на Келсайър се заема да събира бунтовническа армия. Някои членове на групата хранят подозрения, че Келсайър се кани да стане новият лорд Владетел, още повече че той започва да придобива религиозна популярност сред скаа. Междувременно Вин — дете, отгледано на улицата — за пръв път в живота си се научава да вярва на хората около себе си. Успоредно с това започва да вярва в идеята на Келсайър.
Вин е пратена да шпионира сред благородниците в ролята на Валет Реноа, млада аристократка от провинциално имение. На един от баловете тя се запознава с Елънд Венчър, млад благородник с идеалистични възгледи. С времето той й показва, че не всички благородници заслужават лошата си репутация, и въпреки възраженията на Келсайър двамата се влюбват един в друг.
Групата се натъква на дневник, който вероятно е воден от лорд Владетеля във времето преди неговото Възнесение. В книгата се обрисува човек, различен от тирана — меланхоличен и уморен мъж, който полага отчаяни усилия да защити народа си от Дълбината, макар да не разбира природата на тази заплаха.
Накрая става ясно, че планът на Келсайър е много по-мащабен и не включва само опит за въоръжено събаряне на империята. Келсайър преднамерено е разпространявал слухове за себе си и същевременно е обучавал хората от групата да бъдат водачи и да общуват с хората. Истинската цел на плана му се разкрива, когато Келсайър пожертва живота си пред огромно мнозинство, превръщайки се в мъченик на скаа, с което цели да ги подтикне да се вдигнат на бунт срещу лорд Владетеля.
Един от членовете на групата, „чичото“ на Валет, представящ се с името лорд Реноа, се оказва кандра на име ОреСюр. Кандрата се превъплътява в облика на Келсайър и продължава да разпространява слуха, че Келсайър се е възродил, за да поведе скаа. Оказва се също, че ОреСюр е обвързан с Договор за Вин и трябва да я наглежда след смъртта на Келсайър.
Всъщност Вин е тази, която накрая убива лорд Владетеля. Тя установява, че той не е божество, нито дори е безсмъртен — просто е открил начин да продължава живота си и да поддържа силата си, като използва едновременно ферохимия и аломантия. Той не е героят от дневника, а е бил негов слуга и носач, ферохимик със забележителни умения. Въпреки това лорд Владетеля е много по-силен аломант от Вин. Докато двамата се сражават, Вин по някакъв начин черпи сили от мъглите, като ги гори вместо метали. Така и не разбира как е станало това. С помощта на тази сила и след като е узнала истинското име на лорд Владетеля тя успява да го победи и убие.
Последната империя е обхваната от хаос. Елънд Венчър поема властта в столицата Лутадел и поставя хората от групата на Келсайър на управленски постове.
Изминава една година.
ЧАСТ ПЪРВА
Наследник на Оцелелия
1.
Пиша тези слова върху стомана, защото не бива да се вярва на нищо, което не е гравирано върху метал.
Армията се местеше като тъмно петно на хоризонта.
Крал Елънд Венчър стоеше неподвижно на градските стени на Лудател, загледан към вражеската войска. Лениви снежинки пепел се стелеха около него. Не приличаха на белезникавата пепел от изгорели въглени — това беше катраненочерна, навяваща печал пепел. Напоследък Саждивите кратери отново се бяха активизирали.
Елънд усещаше как саждите се сипят по лицето и дрехите му, но не им обръщаше внимание. Кървавочервеното слънце, което вече клонеше към залез, озаряваше отзад армията, дошла да отнеме кралството му.
— Колко са? — попита тихо Елънд.
— Петдесет хиляди, по първа преценка — докладва Хам, беше опрял лакти на парапета. Като всичко останало в града и стените бяха потъмнели от годините несекващи саждопади.
— Петдесет хиляди войници… — повтори замислено Елънд. Въпреки широкомащабната наборна кампания той разполагаше само с двайсет хиляди души — и повечето бяха селяни, с едва едногодишна подготовка. Но дори поддържането на една толкова малка армия изтощаваше ресурсите им. Може би нещата щяха да са различни, ако бяха открили запасите атиум на лорд Владетеля. Защото без средства управлението на Елънд бе изложено на сериозна икономическа опасност.