Пиша тези слова върху стомана, защото не бива да се вярва на нищо, което не е гравирано върху метал.
Все по-често се питам дали не съм последният здравомислещ на този свят. Как може другите да са тъй слепи? Чакали са толкова отдавна да се появи техният герой — този, за когото се говори в териските пророчества — та твърде бързо стигат до заключения и решават, че всяка история и легенда рисува точно този човек.
Братята ми игнорират и други факти. Не могат да направят връзка между странните неща, които стават. Те са глухи за моите възражения и слепи за откритията ми.
Може би другите са прави. Може би наистина съм безумец, човек, движен от собствената си завист, или пък слабоумен. Името ми е Куаан. Философ, учен, предател. Аз съм този, който откри Аленди и който пръв го обяви за Героя на времето. Аз съм този, който положи началото.
И аз съм този, който предаде Аленди, защото знаех, че не бива му се позволява да изпълни мисията си.
— Сейзед.
Сейзед подскочи и едва не изпусна фенера. Зад него стоеше Марш. Властен, смущаващ и все така намръщен. Напълно си пасваше с това място, с неговите линии и сурова архитектура.
— Помещенията на горния етаж са празни. Напразно бихме път дотук — събратята ми са отнесли всичко със себе си.
— Не е напразно, Марш — възрази Сейзед и посочи плочата с надписа. Все още не я бе прочел цялата, дори не бе стигнал до средата. Текстът бе изписан с несигурна, трепереща ръка. Стоманата го бе съхранила въпреки очевидната му древност. Сейзед усети, че сърцето му се разтуптява.
Малко след възкачването си на престола лорд Владетеля бе подложил на гонения всички териски религии. Преследването на терисците — на неговите сънародници — бе най-упоритото му занимание през цялото му властване и Пазителите бяха събрали съвсем оскъдни сведения за това в какво са вярвали техните предци.
— Марш, трябва да съхраня това — рече Сейзед и посегна към раницата. Безсмислено бе да запаметява картината, никой не би могъл да натъпче в съзнанието си изображението на толкова дълъг текст. Би могъл да го прочете пред медния металоем. Но той предпочиташе материален запис — такъв, в който напълно ще се запазят структурата на текста и неговата фразеология.
Марш поклати глава.
— Не може да останем тук. Всъщност изобщо не трябваше да идваме.
Сейзед го погледна, след това извади от раницата няколко големи листа.
— Хубаво де. Ще го копирам. Така даже ще е по-добре — ще разполагам с текста така, както е бил написан.
Марш кимна и Сейзед извади въглен.
„Какво откритие… — мислеше той развълнувано. — Почти от ранга на дневника на Рашек. Приближаваме се до истината!“
Но докато нанасяше въглена върху стоманената плоча, му хрумна друга мисъл. Притежаването на един толкова важен текст изключваше напълно скиторенето по селата. Трябваше незабавно да се върне на север и да сподели с другите откритието си, защото ако умреше, текстът щеше да бъде изгубен. Налагаше се да се върне в Терис.
Или… в Лутадел. Оттам щеше да прати съобщение на север. Имаше основателно извинение да се върне в епицентъра на събитията и отново да се срещне с другарите си.
Защо обаче се чувстваше малко виновен?
13.
Когато най-сетне осъзнах това — когато най-сетне свързах всички знаци за Очакването на Аленди, — ме обзе огромно вълнение. Но когато обявих моето откритие на другите Светоносци, бях посрещнат с презрение.
О, как съжалявам, че не ги послушах.
Мъглата се кълбеше и вихреше като едноцветна боя, прокарвана с четка върху платно. Светлината гаснеше на запад и нощта бързо настъпваше.
Вин смръщи вежди.
— Не ти ли се струва, че мъглите излизат по-рано?
— По-рано? — попита с приглушен глас ОреСюр, който клечеше до нея на покрива.
— Да. Преди мъглите се спускаха едва като стане съвсем тъмно, не помниш ли?
— Вече е тъмно, господарке.
— Но те са тук — започнаха да се събират още докато залязваше слънцето.
— Не виждам какво значение има това, господарке. Може би мъглите са като другите природни явления — понякога варират.
— Никога ли не ти се е струвало странно?
— Не, но може да ми се стори, ако го искате, господарке — рече ОреСюр.
— Нямах това предвид.
— Извинявам се, господарке. Кажете ми какво имахте предвид и ще изпълня заповедите ви.
Вин въздъхна и се потърка по челото. „Как само ми липсва Сейзед…“ Безпочвена надежда. Дори да беше в Лутадел, Сейзед нямаше да й бъде стюард. Терисците вече не наричаха никого свой господар. Налагаше се да се примира с ОреСюр. Кандрата поне можеше да й осигури информация — стига да успееше да я изтръгне от нея.