— Е, аз пък не съм като предишните ти господари — тросна се Вин. — Както и да е, зададох ти въпрос. Има ли начин да открия кандра с помощта на аломантия? Ако има, заповядвам ти да говориш.
В очите на ОреСюр блесна триумфално пламъче, сякаш се наслаждаваше, че я принудил да изиграе своята част.
— Господарке, на кандрата не може да се въздейства с психична аломантия.
— Никак ли? — попита намръщено Вин.
— Никак, господарке. Ако искате, опитайте да Усмирите или Размирите чувствата ни, но ефектът ще е минимален. Дори няма да разберем, че се мъчите да ни въздействате.
„Като някой, който гори мед“.
— Е, не бих го нарекла полезна информация — рече тя и се приближи до кандрата. Аломантите не можеха да четат мисли и чувства: когато Усмиряваха или Размиряваха някой друг, просто разчитаха, че ще реагира според намеренията им.
Би могла да проведе „тест“ за кандра, като Усмири чувствата на заподозрения субект. Ако не реагираше, това би означавало или че е кандра, или че умее да прикрива чувствата си.
ОреСюр не сваляше поглед от нея.
— Господарке, ако беше толкова лесно да откриете кандра, какъв смисъл да ставаме самозванци, нали?
— Сигурно си прав — потвърди тя. Но това я накара да се замисли за нещо друго. — Кандрата може ли да използва аломантия? Когато изяде някой аломант например?
ОреСюр поклати глава.
„Ето ти една възможност — помисли тя. — Когато засека някой от членовете на групата да гори метал, ще знам, че не е кандра“. Нямаше да помогне в случаите с Доксон и дворцовата прислуга, но щеше да елиминира Хам и Дух.
— Има още нещо — продължи Вин. — По-рано, когато работехме за Келсайър, той каза, че не трябва да те допускаме близо до лорд Владетеля и инквизиторите. Защо?
ОреСюр извърна глава.
— Не бива да говорим за това.
— В такъв случай ти нареждам да говориш.
— Ще откажа — заяви неочаквано ОреСюр.
— Отказваш да отговаряш? — попита Вин. — Можеш ли да го направиш?
ОреСюр кимна.
— Не ни е позволено да разкриваме тайни, свързани с кандрите. Господарке, така е…
— Според Договора — довърши Вин и се намръщи. „Май Ще трябва да го прочета отново“.
— Да, господарке. Но и без това казах твърде много.
Вин се обърна и погледна към града. Мъглите продължаваха да се кълбят. Тя затвори очи, разпали бронз и се опита да засече издайническия ритъм на прокрадващ се в мрака аломант.
ОреСюр стана, дойде при нея и пак клекна.
— Господарке, не трябва ли да сте на срещата, която организира кралят?
— Малко по-късно — отвърна тя и отвори очи. Отвъд градските стени огньовете на армиите озаряваха хоризонта. Вдясно от нея сияеше в цялото си величие Цитаделата Венчър — там в момента Елънд провеждаше съвет. Много важни и влиятелни хора бяха събрани в едно помещение. Елънд я наричаше параноична заради настояването й да го пази лично от шпиони и убийци. Да я нарича както си ще, важното е да остане жив.
Тя седна на покрива. Беше доволна, че Елънд бе избрал Цитаделата Венчър за свой дворец, вместо да се мести в Кредик Шау, дома на лорд Владетеля. Кредик Шау не само бе твърде голям, за да може да се охранява, но и й напомняше за него. За лорд Владетеля.
Често се сещаше за лорд Владетеля напоследък. Или по-точно за Рашек, човека, който бе станал лорд Владетел. Терисец по рождение, Рашек бе убил мъжа, който бе трябвало да вземе силата от Кладенеца на Възнесението и…
И бе направил какво? Нещо, което Вин все още не знаеше. Героят бе тръгнал на това пътешествие, за да спаси хората от опасност, наричана Дълбината. Толкова много бе изгубено, толкова много преднамерено унищожено. Единствената ценна информация за онова време бяха получили от един дневник, написан от Героя на времето в дните преди Рашек да го убие. Но в него не се разказваше почти нищо за задачата му.
„Защо трябва да се тревожа за тези неща? — замисли се Вин. — Дълбината е нещо, забравено преди хиляда години. Елънд и останалите са прави да се безпокоят за по-належащи събития“.
И въпреки това Вин се чувстваше необяснимо откъсната от тях. Може би затова излизаше нощем да обикаля. Не само защото се тревожеше заради армиите. Беше някак… чужда на проблема. Дори сега, докато обмисляше заплахата срещу Лутадел, мислите й неусетно се връщаха към лорд Владетеля.
„Не знаете какво правя за човечеството — бе казал той. — Аз бях вашият бог дори да не го виждахте“. Това бяха последните думи на лорд Владетеля, произнесени, докато лежеше на пода на своята тронна зала. Думи, които не й даваха покой. Плашеха я дори сега, след цяла година.
Имаше нужда да се отвлече от тези мисли.
— Какви неща харесваш, кандра? — попита тя и се извърна към съществото, което продължаваше да клечи до нея. — Какво обичаш, какво мразиш?