— Не искам да отговарям на тези въпроси.
Вин се намръщи.
— Не искаш или не бива?
ОреСюр се поколеба.
— Не искам, господарке. — Намекът беше очевиден. „Ще трябва пак да ми наредиш“.
И тя почти го направи. Но нещо я накара да се спре, нещо в очите му — макар и тъй нечовешки. Нещо познато.
Беше виждала и друг път подобно презрение. Като малка, когато беше в някоя банда, командвана от твърде властен главатар. Когато човек изпълнява каквото му наредят — особено ако е малко момиче, без никакъв авторитет или възможност да плаши другите.
— Няма да те карам, щом не искаш да говориш — заяви тя.
ОреСюр не отговори.
Вин пое с пълни гърди влажния нощен въздух.
— Знаеш ли какво обичам аз, кандра?
— Не, господарке.
— Мъглите — продължи тя и скръсти ръце. — Силата, свободата.
ОреСюр бавно кимна.
Изведнъж Вин усети наблизо слаби пулсации. Тихи, странни, неравни. Същите като тези, които бе доловила на покрива на Цитаделата Венчър преди няколко нощи. И които досега не бе имала смелостта да проследи.
„Време е да се направи нещо по въпроса“ — реши тя.
— Знаеш ли какво мразя, кандра? — прошепна тя, приклекна и машинално провери оръжието и запасите от метали.
— Не, господарке.
Тя се обърна и го погледна в очите.
— Мразя да се страхувам.
Знаеше, че много хора я смятат за нервна. Параноична. Беше живяла толкова дълго със страха, че навремето го смяташе за съвсем естествено състояние, като саждите, слънцето и земята.
Келсайър я бе освободил от този страх. Все още беше предпазлива, но поне не изпитваше постоянен ужас. Оцелелия й бе дарил живот, в който хората, които обичаше, не я нараняваха, беше й показал и нещо по-добро от страха. Доверие. Сега, когато знаеше за тези неща, не искаше да се разделя с тях. Нито заради армии, нито заради убийци…
Нито дори заради призраци.
— Следвай ме, ако можеш — прошепна тя и скочи от покрива.
Понесе се по изпълнената с мъгли улица, преди опасенията в нея да надделеят. Източникът на бронзовите пулсации беше близо, идваше от съседната улица, от една сграда. Не беше от покрива. Един от тъмните прозорци на втория етаж бе с вдигнати завеси.
Вин хвърли една монета и се изстреля във въздуха. Изхвърча нагоре и се Тласна от една метална панта от другата страна на улицата. Кацна на перваза на прозореца като птичка и се улови с ръце за рамката. Разпали калай и изчака зрението й да се приспособи към мрака в изоставената стая.
И го видя. Оформен изцяло от мъгли, той се местеше и поклащаше и само очертанията му оставаха почти неизменни в тъмното помещение. От мястото си можеше да наблюдава покрива, на който бе разговаряла с ОреСюр.
„Призраците не шпионират хората… нали?“ Скаа не обичаха да говорят за призраци и мъртъвци. Напомняше им за религията, а религията бе занимание за благородници. Да се прекланят пред каквото и да било за скаа бе пагубно. Имаше само едно нещо в разказите им, което напомняше за това създание. Мъгливите духове. Съществата, за които се твърдеше, че крадели душите на глупаците, които дръзвали да излизат нощем навън. Но Вин знаеше какво представляват мъгливите духове. Те бяха братовчеди на кандрите — странни полуинтелигентни чудовища, използващи костите, които поглъщаха. Наистина бяха причудливи, но не и призраци, нито толкова опасни. Нямаше черни духове в нощта, нито дебнещи призраци или вампири.
Поне така смяташе Келсайър. Защото това, което се спотайваше в мрака на стаята — с тяло, оформено от мъгливи повлекла, бе силен контрадовод. Тя се улови по-здраво за рамката на прозореца и усети, че в нея се надига страхът.
Бягай. Спасявай се. Скрий се.
— Защо ме следиш? — попита.
Съществото не помръдваше. Силуетът му сякаш привличаше мъглите и те се кълбяха около него като гонени от въздушни течения.
„Усещам го с бронза. Това означава аломантия — а аломантията привлича мъглите“.
Съществото пристъпи напред. Вин се напрегна.
И тогава призракът изчезна.
Вин смръщи вежди. Това ли беше? Дали тя…
Нещо я улови за ръката. Нещо студено, ужасяващо и съвсем реално. Болка разцепи главата й, влезе сякаш през ухото към мозъка. Тя понечи да извика, но гърлото й не я послуша. С тихо стенание — и с разтреперани ръце и крака — тя полетя назад.
Ръката й все още бе като вкочанена. Люшкаше се безпомощно в мрака, сякаш се опитваше да разсее студения въздух. Мъглата бе гъста като ниски облаци.
Вин разпали калай. Болка, студ, влага и внезапна яснота на мисълта изпълниха ума й, тя се превъртя във въздуха и разпали пютриум миг преди да се блъсне в земята.