— Господарке? — извика ОреСюр и се появи от мрака.
Вин тръсна глава, надигна се и се подпря с длани на студения калдъръм. Все още усещаше хладното докосване върху лявата си ръка.
— Да ида ли за помощ? — попита овчарката.
Вин поклати глава и с мъка се изправи. Погледна нагоре, през вихрещите се мъгли, към тъмния прозорец.
И потрепери.
Рамото я болеше от удара в земята, усещаше болка и в натъртените си ребра, но силата й бързо се възстановяваше. Тя се отдалечи от сградата, като продължаваше да гледа нагоре. Около втория етаж мъглата изглеждаше някак… зловеща. Като тъмна завеса.
„Не — помисли тя. — Мъглите са моята свобода, нощта е мой дом! Тук ми е мястото. Не съм се страхувала от нощта, откакто Келсайър ме научи на това“.
Не биваше да губи тази придобивка. Не биваше да допусне отново страха. Но въпреки това се отдалечи забързано от сградата, като махна на ОреСюр да я следва. Не му обясни на какво се дължи странното й поведение.
И той не попита.
Елънд сложи донесените книги върху вече натрупаните на масата и купчината опасно се олюля.
Бриз, с контешки костюм, го гледаше леко подигравателно и посръбваше от чашата си. Хам и Дух играеха на камъчета в очакване да започне срещата и Дух явно печелеше. Доксон седеше в ъгъла и нанасяше бележки в тефтера си, а Клъбс се бе отпуснал в плюшеното кресло и оглеждаше Елънд с типичния си прям поглед.
„Всеки един от тези хора може да е самозванец“ — помисли Елънд. Тази мисъл му се стори безумна. Какво да предприеме? Да ги лиши от доверието си? Не, твърде много се нуждаеше от тях.
Единствената възможност бе да се държи естествено и да ги наблюдава. Вин го бе посъветвала да търси странности в поведението им. Опитваше се да следва съвета й, но засега му се струваше, че не открива нищо. Пък и имаше други тревоги, като например армиите отвън.
Щом се сети за Вин, той погледна към прозореца и с изненада установи, че навън е тъмно.
„Толкова ли е късно вече?“
— Драги мой — заговори Бриз. — Когато ни каза, че ще излезеш да вземеш някои важни материали, не уточни, че ще отсъстваш цели два часа.
— Ами… — поколеба се Елънд. — Не обърнах внимание колко време е минало…
— Цели два часа?
Елънд кимна смутено.
— Книгите ме разсеяха.
Бриз поклати глава.
— Ако съдбата на Централната област не беше заложена на карта — и ако не ми беше забавно да гледам как Хамънд губи месечната си заплата от това момченце, — щях да си тръгна още преди час.
— Какво пък, можем да започнем — заяви Елънд.
Хам се засмя и стана, за да се разкърши.
— Всичко това малко ми напомня добрите стари дни. Кел винаги закъсняваше и обичаше да ни вика нощем. В часовете на Мъглородните.
Дух се усмихна и прибра печалбата в кесията си.
„Все още използваме тези боксинги, сечени по времето на лорд Владетеля — помисли Елънд. — Трябва да се направи нещо по въпроса“.
— Липсва ми черната дъска — заяви Дух.
— На мен не — възрази Бриз. — Кел имаше ужасен почерк.
— Абсолютно нечетлив — потвърди Хам с усмивка и отново седна. — Трябва да признаете, че беше нещо изключително.
Бриз повдигна вежди.
— Така е, съгласен съм.
„Келсайър, Оцелелия от Хатсин — помисли Елънд. — Дори почеркът му е легендарен“.
— Както и да е — каза той. — Време е да се захващаме за работа. Зад стените ни чакат две армии. Няма да си тръгнем тази нощ, преди да решим какво ще правим с тях!
Останалите се спогледаха.
— Всъщност, ваше величество — заговори Доксон, — вече поработихме малко над проблема.
— Така ли? — изненада се Елънд. „Вярно, че бяха сами цели два часа“. — Да чуем тогава.
Доксон се надигна и придърпа стола си към групата, но заговори Хам:
— Ето какво измислихме, Ел. С тези две армии отвън няма смисъл да се страхуваме от внезапна атака. Но все още сме в сериозна опасност. Вероятно ни очаква продължителна обсада, докато всяка от армиите се опитва да издържи повече от другата.
— Ще се опитат да ни принудят да гладуваме — рече Клъбс. — Да отслабят силите ни, преди да ни атакуват.
— А припасите ни и без това са на привършване — посочи Хам. — Врагът сигурно го знае.
— Какво искате да кажете? — попита бавно Елънд.
— Че трябва да се съюзим с някоя от двете армии, ваше величество — заяви Доксон. — И двете го знаят. Сами не могат да победят съперника. С ваша помощ равновесието ще се наклони.
— Рано или късно ще трябва да го направим — присъедини се Хам. — Или да умрем от глад.
— Всичко е съвсем просто — рече Бриз. — Не можем да издържим повече от тях, следователно сами трябва да решим в чии ръце ще попадне градът. И предлагам това да стане бързо, докато не са ни свършили припасите.