— Всъщност да — замислено повтори Вин. Не го беше виждала потиснат, но сега й изглеждаше обезкуражен. Елънд имаше толкова много идеи, планове и надежди, че понякога Вин се чудеше как успява да ги задържи в главата си. Навярно лесно губеше концентрация, а Рийн често казваше, че концентрацията е спасението на крадеца. Но пък мечтите на Елънд бяха неразделна част от него и Вин се съмняваше, че би могъл да ги изостави толкова лесно. Тя самата не би искала да се случи, след като те бяха частица от това, което обичаше в него.
— Вин, те се съгласиха с моя план — рече Елънд, все така загледан в прозореца. — Дори изглеждаха ентусиазирани, както ти предсказа, че ще стане. Въпросът е, че… знаеш ли, струва ми се, че техните предложения бяха по-разумни. Те искат да се съюзим с една от армиите, да им окажем подкрепа срещу споразумението да ме оставят за васален управник в града.
— Това е все едно да се предадем — рече Вин.
— Понякога е по-добре да се предадеш, отколкото да се провалиш. Току-що обрекох своя град на продължителна обсада. Това означава гладна смърт преди да намерим решение.
Вин сложи ръка на рамото му. В погледа й се четеше неувереност. Обикновено Елънд бе този, който й вдъхваше сила.
— И въпреки това мисля, че си избрал по-добрия начин — рече тя. — Останалите вероятно щяха да предложат не толкова дръзки планове, понеже смятат, че ще предпочетеш умереността.
— Напротив, Вин, те ме поощряваха — отвърна Елънд. — Наистина смятат, че стратегическият съюз е най-добрата възможност. — Млъкна и я погледна. — Всъщност те откога станаха толкова благоразумни?
— Вероятно са пораснали — рече Вин. — Не може да са същите, каквито бяха преди, след като сега носят много по-голяма отговорност.
Елънд отново извърна поглед към прозореца.
— Ще ти кажа какво ме безпокои, Вин. Боя се, че техният план не е бил разумен — напротив, също е бил дързък. Може би сключването на подобен съюз щеше да е трудна задача. Ако е така, тогава това, което предлагам аз, е почти нелепо.
Вин го стисна за рамото.
— Ние победихме лорд Владетеля.
— Тогава с вас беше Келсайър.
— Не подхващай тази тема.
— Съжалявам — рече Елънд. — Но наистина, Вин. Може би планът ми да се опитам да задържа властта е твърде смел. Какво ми разказваше за твоето детство? Когато си била сред крадците и всички са били по-големи, по-силни и по-зли от теб. Какво правеше тогава? Нима се опълчваше на водача?
В главата й изникнаха спомени. Спомени за времена, в които трябваше да се крие, да свежда очи, да бъде слаба.
— Това беше тогава — рече тя. — Не бива да позволяваш на другите да те бият постоянно. Ето на какво ме научи Келсайър — затова се изправихме срещу лорд Владетеля. Затова скаа бунтовниците са воювали с Последната империя през всичките тези години, дори когато са нямали никакъв шанс да победят. Рийн все повтаряше, че бунтовниците са глупаци. Но Рийн е мъртъв — както и Последната империя. И… — Тя се наведе и го погледна в очите. — Елънд, не можеш да предадеш града — каза тихо. — Дори не искам да си помисля какво ще означава това за теб.
Елънд се замисли, после на устните му бавно затрепка усмивка.
— Вин, понякога си невероятно мъдра.
— Така ли смяташ?
— Да.
— Ами… изглежда, ти също преценяваш хората доста зле.
Елънд се засмя и я притегли към себе си.
— Както виждам, тази нощ патрулирането е минало без проблеми, нали?
Духът в мъглата. Падането. Студеното докосване — ръката й все още беше като изтръпнала.
— Ами да — рече тя. Последния път, когато му разказа за мъгливия призрак, той й заяви, че си въобразява.
— Виждаш ли? — рече Елънд. — Трябваше да дойдеш на срещата. Щеше да ми е приятно да си до мен.
Тя не отговори.
Поседяха така известно време, загледани в тъмния прозорец.
— Елънд — обади се Вин. — Безпокоя се.
— Щях да се разтревожа, ако не се безпокоеше — отвърна той. — Тези армии отвън не ми дават покой.
— Не. — Вин поклати глава. — Не за това. За други неща се тревожа.
— Какви например?
— Ами… мисля си за това, което лорд Владетеля каза, преди да го убия. Помниш ли?
Елънд кимна. Не беше присъствал, но Вин му бе разказала.
— Каза какво бил направил за човечеството — продължи Вин. — Че ни е спасил, както пише в легендата. От Дълбината.
Елънд кимна.
— Но… — продължи тя. — Каква е тази Дълбина? Ти си благородник — за теб религията не е била забранено занятие. Какво ви учеше Министерството за Дълбината и лорд Владетеля?
Елънд сви рамене.
— Ами не беше кой знае колко. Религията не беше забранена, но и никой не ни окуражаваше да я изучаваме. Министерството се държеше така, сякаш това е негова грижа и не бива да си правим труда.