„Най-сетне разбрах, Келсайър. Разбрах какво ти е било с Мейр. Няма да направя същата грешка“.
Елънд не сваляше поглед от нея.
— Какво? — попита тя.
— Усмихваш се — отвърна той. — Ще споделиш ли шегата с мен?
Тя го прегърна и отсече:
— Не.
Елънд се засмя.
— Добре де. Можеш да изпиташ Дух и Хам, но съм почти сигурен, че самозванецът не е от вашата група. Днес доста си поговорих с тях и ми се струват напълно естествени. Ще трябва да проверим дворцовата охрана.
„Той не си дава сметка колко добри са кандрите“. Вражеската кандра вероятно бе изучавала жертвата си месеци наред, бе запаметявала всички нейни жестове и маниери.
— Говорих с Хам и Демоа — продължи Елънд. — Като членове на дворцовата охрана те знаят за намерените скелети — и Хам бързо се сети откъде идват. Надявам се, че сами ще проверят хората си и бързо ще открият виновника.
При мисълта колко е доверчив Елънд сърцето на Вин се сви. „Не — помисли тя. — Нека си мисли така. Има достатъчно грижи на главата. Освен това вероятно кандрата се е превъплътила в някой извън нашата група. Нека Елънд провери тази следа.
А ако самозванецът е от членовете на групата… Какво пък, в такъв случай параноята ми даже ще полезна“.
— Както и да е — рече Елънд и се надигна. — Трябва да проверя още някои неща, преди да е станало прекалено късно.
Вин кимна. Той я целуна и излезе. Тя поседя още малко до масата, но този път не гледаше към големия прозорец с розово стъкло, а към по-малкия, който бе оставила открехнат. Беше като врата към нощта. Мъглите се кълбяха в тъмнината, пипалата им се вмъкваха в стаята и бързо се изпаряваха от топлината.
— Не ме е страх от теб — прошепна Вин. — Ще открия твоята тайна. — Отиде до прозореца и се измъкна навън, за да се срещне с ОреСюр и да провери дворцовата охрана.
15.
Аз открих, че Аленди е Героят на времето, и смятах да го докажа. А трябваше да се смиря пред желанието на другите: не биваше да настоявам да тръгна с Аленди, за да съм свидетел на странстванията му.
Неизбежно беше Аленди да разбере за какъв го смятам.
На осмия ден след като напуснаха Конвентата Сейзед се събуди и откри, че е останал сам.
Надигна се, избута одеялото и се отърси от тънкия слой пепел, паднал през нощта. Мястото на Марш под заслона на дървото бе пусто, макар че по петното непосипана със сажди земя можеше да се съди къде е спал.
Сейзед стана и последва стъпките му под червеникавата слънчева светлина. Тук слоят сажди бе по-дебел, заради липсата на дръвчета и подухващия на пориви вятър. Сейзед огледа ветровитата местност. Нямаше следи от Марш.
Върна се в бивака. Дърветата по тези места — в средата на Източната област — бяха ниски и сгърчени, с дебели кафеникави стъбла и надвиснали клони. Осигуряваха известен заслон, макар че саждите, изглежда, съумяваха да проникнат и под него.
За закуска си стопли супа. Марш не се върна. Сейзед изпра наметалото си в близкия ручей. От Марш нямаше и следа. Сейзед заши скъсания си ръкав, намаза обувките си с мазнина и си обръсна главата. Марш не се появи. Сейзед извади отпечатъка, който бе направил в Конвентата, преведе няколко реда, после прибра листа — опасяваше се, че слабият саждопад ще го изцапа. По-добре да потърпи, докато си намери стая и бюро.
Марш го нямаше.
Накрая Сейзед тръгна. Не знаеше какво го подтиква да бърза — донякъде бе желанието да сподели откритието си с други, от друга страна, искаше да види как се справя младият крал Елънд Венчър и какво става в Лутадел.
Марш знаеше пътя. Щеше да го настигне.
Сейзед вдигна ръка, засенчи очи от червеното слънце и погледна от върха на хълма. На хоризонта се виждаше тъмно петно, източно от главния път. Той отвори географския металоем и прегледа описанието на Източната област.
Главата му се изпълни с познания и всичко изведнъж си дойде на мястото. Тъмното петно бе село на име Урбене. Той потърси подробен географски справочник на региона. Индексът бързо се замъгляваше и информацията от него бе трудна за запаметяване — което означаваше, че е превключвал твърде често от металоем към спомени и обратното. Познанията в металоема оставаха непокътнати, но всяка информация в главата му — дори само за броени секунди — клонеше към забрава. Щеше да се наложи да запамети индекса отново.
Скоро откри това, което търсеше, и изсипа точните спомени в главата си. Справочникът описваше Урбене като „живописно селце“, което вероятно означаваше, че някой влиятелен благородник е решил да построи там имението си. Освен това се казваше, че скаа обитателите на Урбене са пастири.
Сейзед си взе бележка, сетне върна информацията обратно. С прочитането на бележката научи това, което току-що бе забравил. Подобно на индекса, спомените от справочника бяха леко избледнели по време на престоя в главата му. За щастие разполагаше с втори комплект металоеми в Терис и щеше да ги използва, за да прехвърли познанията си на друг Пазител. Сегашният му металоем бе за ежедневна употреба. Никой няма полза от неприлагани познания, нали така.