„Може би греша, че причината е гладът — рече си Сейзед. — Може да е някаква чума, заразна болест. Това е много по-логично обяснение“. Прерови медицинския металоем. И наистина, имаше болести, които започваха бързо и лишаваха жертвите си от сила. Оцелелите сигурно бяха избягали. Изоставили бяха роднините си. Не бяха взели животните от пасищата…
Сейзед се намръщи. Стори му се, че чува нещо.
Огледа се и почерпи допълнителна острота на слуха от калаения металоем. Чуваше дишане и движение от една от близките колиби. Хукна нататък, отвори вратата и отново огледа купчината мъртъвци. Лежаха точно както преди малко. Огледа ги по-внимателно, като този път проверяваше дали се повдигат гърдите им. И тогава го видя.
„В името на забравените богове…“ Едва ли щеше да е трудно за този нещастник да се преструва на умрял. Макар че не бе тъй измършавял като останалите, Сейзед вероятно го бе пропуснал заради покритото му с мръсотия и отпуснато като труп тяло.
— Аз съм приятел — заговори тихо Сейзед. Нещастникът не помръдваше. Сейзед се намръщи озадачено, наведе се и сложи ръка на рамото му.
Мъжът внезапно отвори очи, извика изплашено и запълзя по труповете към дъното на помещението. Там се сви, втренчил очи в Сейзед.
— Моля те — рече Сейзед, наведе се и си свали раницата. — Не бива да се страхуваш. — Имаше съвсем малко сушено месо, но въпреки това го извади. — Нося храна.
Мъжът поклати глава и прошепна:
— Няма храна. Изядохме я всичката. Освен… храната. — Погледът му се стрелна към средата на помещението. Към костите, които Сейзед вече бе забелязал. Подредени на купчина под дрипаво платнище, сякаш за да бъдат скрити.
— Не съм изял храната — прошепна мъжът.
— Зная — отвърна Сейзед и пристъпи напред. — Но има още храна. Навън.
— Не мога да изляза навън.
— Защо?
Мъжът се замисли, после сведе очи.
— Мъглата.
Сейзед погледна към вратата. Слънцето клонеше към хоризонта, но до залез имаше още поне час. Нямаше мъгла. Поне засега.
Усети, че го полазват тръпки. Извърна се бавно към мъжа.
— Мъгла… през деня?
Мъжът кимна.
— И се задържа? — продължи да разпитва Сейзед. — Не се разсея след няколко часа?
Мъжът поклати глава.
— Дни. Седмици. Само мъгла.
„В името на лорд Владетеля!“ Сейзед се стресна. От доста време не бе споменавал тирана дори в мислите си.
Но ако този човек беше прав — мъгла, която се явява денем и остава… седмици наред. Сейзед си представи как изплашените скаа са се спотайвали в къщурките си, притискани от хилядолетния ужас, от традициите, от суеверия, които не им позволяват да излязат навън.
Но да останат вътре, докато умрат? Дори страхът от мъглата не би трябвало да е по-силен от инстинкта за самосъхранение, нали?
— Защо не избягахте? — попита тихо Сейзед.
— Някои опитаха — отвърна мъжът и кимна сякаш на себе си. — Джел. Знаеш какво е станало с него.
— Мъртъв ли е?
— Взеха го мъглите. Как само трепереше. Ама и той е един твърдоглавец, ще знаеш. Как само се гърчеше, докато го отнасяха.
Сейзед затвори очи. „Труповете, които намерих на улицата“.
— Някои се измъкнаха — добави мъжът.
Сейзед отвори очи.
— Какво?
Побърканият селяк кимна отново.
— Някои се измъкнаха, казвам. Викаха и нас, след като напуснаха селото. Казаха, че нямало страшно. Мъглата не ги пипвала. Не знаели защо. Но утрепа другите. Едни само събори на земята и те успяха да избягат. Но на други видя сметката.
— Значи мъглата е пуснала едни, а е убила други?
Мъжът не отговори. Взираше се в него с помътен поглед.
— Трябва да ми отговориш — настоя Сейзед. — Кои уби и кои пусна? Каква е връзката?
— Време е за ядене — рече мъжът, дотътри се до най-близкия труп и дръпна ръката му. Полуизгнилото месо се свлече от костта. Сейзед едва сега осъзна защо и как е оцелял този човек.
Преглътна припряно, за да овладее гаденото си, и спря мъжа тъкмо преди да поднесе плячката си към устата си.
— Не съм аз! — извика мъжът и се сви уплашено.
Сейзед се замисли. „Трябва да бързам. Трябва да стигна в Лутадел. На този свят има и други лоши неща освен бандити и армии“.
Побърканият селяк го гледаше с нескрит ужас, Сейзед се наведе да си вземе раницата, после размисли и извади масивния пютрием. Нахлузи металната гривна на ръката си, обърна се и пристъпи към селянина.
— Не! — изпищя той, но Сейзед разтвори пютриема и почерпи отвътре сила. Усети как мускулите му набъбват и расото му отеснява. Улови мъжа, докато той се промушваше покрай него, и го вдигна във въздуха с една ръка.
После го изнесе от колибата.