Щом се озоваха на слънчева светлина, мъжът престана да се съпротивлява. Гледаше слънцето, сякаш го виждаше за първи път. Сейзед го пусна да стъпи на земята и затвори пютриема.
Мъжът коленичи, обърна се и го погледна.
— Лорд Владетеля… той защо ни изостави? Защо си отиде?
— Лорд Владетеля беше тиран.
Мъжът поклати глава.
— Той ни обичаше. Управляваше ни. Сега го няма и мъглите ни изтребват. Те ни мразят.
А после мъжът неочаквано се изправи и побягна по пътя, по-далече от селото. Сейзед понечи да тръгне след него, но спря. Какво щеше да направи? Да го носи чак до Лутадел? В кладенеца имаше вода, поляните наоколо бяха пълни с домашни животни. Сейзед можеше само да се надява, че нещастникът някак си ще преживее.
Въздъхна, върна се в колибата и си взе раницата. Докато излизаше, спря и извади един стоманоем. Стоманата съхраняваше едно от най-трудните качества — физическата бързина. Месеци наред бе попълвал този металоем в случай, че му се наложи някой път да тича колкото се може по-бързо.
Сложи си го сега.
16.
Да, той беше човекът, който след това подхранваше слуховете. Никога не бих могъл да направя това, което направи той: да убеди света, че наистина той е Героят. Не зная дали той самият го вярваше, но накара другите да мислят, че е избраникът.
Вин рядко се прибираше в покоите си. Елънд й бе отделил няколко просторни стаи и вероятно това бе част от проблема. През цялото си детство бе спала в бордеи, тайни леговища и на тъмни улички. Малко я притесняваше, че сега разполага с три огромни стаи.
Всъщност това нямаше особено значение. Когато не спеше, тя или бе при Елънд, или навън, сред мъглите. Прибираше се само за да си отдъхне. Или, както бе в този случай, да разхвърля всичко.
Седеше на пода на най-голямата стая. Прислугата на Елънд, загрижена от факта, че Вин не бе пожелала никакви мебели, настоя поне да й украси покоите. Тази сутрин Вин изтика част от тази украса по краищата, струпа килимите и креслата в единия ъгъл и се отпусна с книга в ръка на каменния под.
Това бе първата истинска книга, която притежаваше, макар че беше само сборник от листа, съшити от едната страна. Нямаше нищо против, тъй като опростеният начин на прихващане я улесняваше да я разкъса.
Седеше сред купчина листа. Изумително бе колко много страници имаше в една книга, след като взе да ги отделя. Вин огледа пръснатите пред нея листове и поклати глава. Прелисти някои от тях и избра една страница.
Понякога се питам дали не губя разсъдък.
Може би е заради мисълта, че един ден на плещите ми ще тежат съдбините на целия свят. Може да е заради смъртта, която съм виждал, за изгубените приятели. Приятели, които бях принуден да убия.
И в двата случая нерядко ме спохождат, сенки. Тъмни създания, които не познавам, нито бих искал да опозная. Дали и те не са творения на преуморения ми ум?
Вин помисли малко, после препрочете страницата. Обърна се и се наведе към следващата купчинка. ОреСюр лежеше в другия край на стаята, отпуснал муцуна върху лапите си.
— Господарке — обади се той, докато тя оставяше страницата. — Наблюдавам работата ви от около два часа и трябва да призная, че съм силно объркан. Какъв е смисълът на всичко това?
— Не знаех, че те интересува как си прекарвам времето.
— Ни най-малко — отвърна ОреСюр. — Но ми доскуча.
— И вероятно ти е досадно.
— Обичам да съм в течение на нещата, които стават около мен.
Вин сви рамене и посочи купчината листове.
— Това е дневникът на лорд Владетеля. Или, по-точно, не на този лорд Владетел, когото познаваме, а на другия — който е трябвало да стане лорд Владетел.
— „Трябвало“? — повтори ОреСюр. — Искате да кажете, който е трябвало да завладее света, но не е успял?
— Не — отвърна Вин. — Говоря за този, който е трябвало да получи силата от Кладенеца на Възнесението. Този човек, човекът, написал тази книга — истината е, че не знаем името му — е нещо като предречен герой. Или… за такъв са го смятали всички. Както и да е, човекът, който е станал лорд Владетел — Рашек, — бил прост, носач на другия. Не помниш ли, че говорихме за това, когато имитираше Реноа?
ОреСюр кимна.
— Помня, че го споменахте веднъж.
— Именно. А това е книгата, която намерихме с Келсайър, когато проникнахме в двореца на лорд Владетеля. Смятахме, че е написана от него, но се оказа, че е дело на човека, убит от лорд Владетеля, човека, чието място той е заел.
— Ясно, господарке. А защо разкъсвате книгата на части?
— Нищо подобно. Само отделям листата, за да мога да ги прередя. Това ми помага да мисля.
— Аха… — каза ОреСюр. — И какво по-точно търсите? Лорд Владетеля е мъртъв, господарке. Доколкото знам, тъкмо вие го убихте.