„Какво всъщност търся? — помисли Вин, докато вземаше поредната страница. — Призраци в мъглата“.
Зачете:
Това не е сянка.
Това тъмно нещо, което ме следва и което само аз мога да видя — то не е сянка. То е черно и прозрачно, но няма очертанията на истинска сянка. То е нематериално — мимолетно и безформено. Сякаш е направено от тъмна пара.
Или по-скоро от мъгла.
Остави страницата. И него беше наблюдавала. Спомни си, че когато четеше тези редове, преди около година, реши, че Героят е изгубил разсъдъка си. Какво чудно, като се имаше предвид напрежението му?
Сега обаче й се струваше, че разбира по-добре автора на безименната книга. Знаеше, че той не е бил лорд Владетеля, и го виждаше в истинската му светлина. Неуверен какво е мястото му на този свят, но принуден да участва във важни събития. Твърдо решен да даде най-доброто от себе си. В известна степен идеалист.
А мъгливият призрак бе преследвал и него. Какво ли значеше това? Какво значение имаше за нея?
Наведе се към друга купчинка листове. Цяла сутрин бе препрочитала дневника за съобщения за мъгливото същество. Но не бе открила нищо повече от тези два познати й вече пасажа.
Бе направила отделна купчинка страници, в които се говореше за странни или свръхестествени събития. Имаше друга, по-малка, с бележки за мъгливия дух. Освен това бе отделила доста листа, в които се споменаваше Дълбината. Последната купчина, макар и най-голяма от трите, носеше най-малко информация.
Авторът на дневника имаше навика да споменава Дълбината, но не и да разказва много за нея.
Дълбината била опасна, поне в това нямаше съмнение. Опустошавала земята и изтребвала хиляди. Чудовището всявало хаос навсякъде, където стъпи, носело разрушение и страх, но армиите на човечеството не били в състояние да го спрат. Само териските пророчества и Героят на времето давали надежда.
„Ако можеше само да е по-конкретен!“ — помисли си ядосано Вин, докато прелистваше страниците. Но тонът на книгата бе по-скоро меланхоличен, отколкото информативен. Дневникът бе нещо, което Героят бе водил заради самия себе си, за да запази разсъдъка си, да изложи върху листа страховете и надеждите си. Елънд казваше, че понякога пишел, подтикван от сходни причини. За Вин това бе глупав начин да се справиш с проблемите.
Тя въздъхна и се зае с последната купчина листове — тази, която още не беше прегледала. Търсеше някаква полезна информация. Не ставаше никак бързо. Не само че тя четеше бавно, но и мислите й непрестанно се насочваха другаде. И преди бе чела дневника и някои фрази в него събуждаха спомените й за това къде и кога го е правила. Преди две години и цял един свят, във Фелисе, докато все още се възстановяваше от почти смъртоносната среща със Стоманения инквизитор и бе принудена да живее като Валет Реноа, млада и неопитна провинциална аристократка.
По онова време все още не вярваше в плановете на Келсайър да свали Последната империя. Остана в групата му, защото й харесаха нещата, които й предложиха — приятелство, доверие и уроци по аломантия. Не и заради целите им. Никога не би предположила докъде ще я доведе това. До балове и забави, до живот в един бляскав свят като знатна дама, каквато тя не беше.
Но всичко това се оказа само фарс, игра на преструвки. Тя се опита да прогони от мислите си балните рокли и танците. Трябваше да се съсредоточи върху по-практични неща.
„Само че… практично ли е това? — зачуди се, докато прелистваше страниците. — Да изучавам неща, които почти не разбирам, да се страхувам от заплаха, която никой друг не забелязва?“
Въздъхна, подпря брадичка с юмручета и се излегна по корем. За какво толкова се безпокоеше? Че Дълбината ще се върне? Всичко, с което разполагаше, бяха няколко призрачни видения в мъглата — неща, които, както й бе казал Елънд, превъзбуденото й въображение лесно можело да изфабрикува. Друг въпрос бе по-важен. Ако Дълбината наистина съществуваше, какво би могла да направи Вин? Тя не бе герой, генерал или пълководец, нали така?
„Ох, Келсайър — помисли си с въздишка. — Как ни трябваш сега“.
Келсайър бе човек извън обичайните рамки. Човек, способен да превъзмогне реалността. Бе вярвал, че като се жертва, за да свали лорд Вледетеля, ще осигури свобода и сигурност за скаа. Но ако жертвата му само бе отворила пътя към нова опасност, към някаква разрушителна сила, пред която тиранията на лорд Владетеля щеше да е за предпочитане?
Довърши страницата и я постави върху купчината с полезна информация. После се замисли. Не можеше дори да си спомни какво е прочела току-що. Въздъхна, вдигна отново страницата и я прегледа. Как го правеше Елънд? Можеше да препрочита книгите по много пъти. За Вин бе толкова трудно…